Чудовището под леглото. Чудовището в гардероба. Чудовището в сенките.
Чудовището в тишината.
Главният инспектор с усилие пропъди тези ужаси. Остави ги да се плъзнат покрай него, все едно те бяха вода, а той — крайречен камък.
За да запълни времето, влезе в портиерната. Всъщност стаичката бе просто ниша в каменната стена, с малко прозорче към коридора, тясно бюро и дървена табуретка.
Спартанците изглеждаха направо като буржоа, сравнени с тези монаси. Тук нямаше никакви декорации, никакви календари по стените, никакви портрети на папата или на архиепископа. Или Христос. Или Дева Мария.
Само камък. И една-единствена дебела книга.
Гамаш едва се побираше в помещението и се зачуди дали няма да му се наложи да излезе заднешком. Далеч не беше petit[28], а по време на строежа на този манастир монасите са били значително по-дребни. Щеше да се получи неловко, ако останалите се върнеха и го завареха заклещен в портиерната.
Не се стигна дотам и Гамаш най-сетне седна на табуретката, като се опита да се настани удобно. Гърбът му опираше в едната стена, а коленете му — в другата. Тук не беше за хора, страдащи от клаустрофобия. Жан Ги например би се чувствал ужасно. Както Гамаш не понасяше височини. Всеки се страхуваше от нещо.
Гамаш посегна към старата книга, оставена върху тясното бюро. Беше тежка, с подвързия от мека, оръфана кожа. На първите страници нямаше дата, а буквите бяха сиви. Избледнели. Изписани с паче перо.
Главният инспектор извади от раницата си сборник с християнски молитви и потърси между страниците му пергамента, открит под расото на брат Матю. Бе го оставил на съхранение между кориците на тънкото томче.
Дали тази страница бе откъсната от огромната книга, която лежеше на коленете му?
Сложи очилата си за четене и разгледа страницата за стотен път този ден — или поне така му се стори. Ръбовете, макар и оръфани, не изглеждаха откъснати от по-голяма книга.
Погледът му се местеше от страницата към книгата. Отново и отново. Бавно. Опитваше се да открие прилики. Опитваше се да открие разлики.
От време на време вдигаше очи и поглеждаше към пустия коридор. И се ослушваше. На този етап очакваше с по-голямо нетърпение своите хора, отколкото монасите. Гамаш вече не си правеше труда да поглежда часовника си. Нямаше значение.
Ако Етиен решеше да тръгне, Гамаш не би могъл да го спре. Но засега моторът на лодката мълчеше.
Гамаш разгърна крехките страници на книгата.
Приличаше на сборник е грегориански псалми, изписани на латински с невмите над думите. Графологичната експертиза щеше да разкрие много повече, но Гамаш бе прегледал достатъчно писма през годините и имаше някакъв опит.
На пръв поглед почерците на страницата и в книгата изглеждаха напълно еднакви. Проста форма на калиграфия. Не пищните и претрупани завъртулки на следващите поколения, и стегнати, изящни и изчистени символи.
Но имаше и разминавания. Дребни детайли. Някоя завъртулка, камшиче на буква.
Псалмите в книгата и тези от откъснатата страница не бяха написани от една и съща ръка. Гамаш беше сигурен.
Той затвори голямата книга и насочи вниманието си към пожълтялата страница. Но този път не гледаше думите, а завъртулките над тях.
Абатът ги бе нарекъл невми. Музикални знаци, използвани преди хиляда години. Преди появата на нотите, петолинията, ключа сол и октавите хората бяха ползвали невми.
Но какво означаваха те?
Гамаш нямаше обяснение защо ги гледа отново. Едва ли щеше да получи внезапно прозрение и да ги разбере.
Докато се взираше съсредоточено и се мъчеше да намери смисъл в древните знаци, той си представи, че чува музиката. Толкова често бе слушал записите на монасите, пеещи псалмите, че звукът се бе запечатал в мозъка му.
Докато гледаше втренчено невмите, започна да чува тихите мъжки гласове.
Гамаш бавно остави листа върху писалището и свали очилата си.
Зарея поглед в безкрайно дългия сумрачен коридор. Продължаваше да чува песента им.
Тихо, монотонно. И все по-отблизо.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Гамаш заряза тялото и книгата и забърза по посока на музиката.
Влезе в Светия храм и песента го обгърна отвсякъде. Сякаш извираше от стените, от пода и от тавана. Сякаш сградата бе построена от невми.
Докато крачеше, погледът му шареше из църквата, плъзгаше се до ъглите и бързо попиваше всичко, което можеше да се види. Беше стигнал почти до самия център, когато ги видя. И спря.
Монасите се бяха върнали. Нижеха се един след друг през дупка в стената на църквата. Белите качулки покриваха наведените им глави. Вървяха със скръстени ръце, заровили длани под веещите се черни ръкави.