— Може би искате да кажете et cetera[29]?
Бовоар забеляза, че началникът му леко се усмихна, преди да му хвърли един поглед.
— И така нататък — каза Гамаш. — Ad infinitum[30].
— Така е по-добре. — Бовоар замълча, преди да прошепне: — Наясно ли сте какво говорите?
— Знам някои неща, но не много — призна главният инспектор. — Знам достатъчно за църковните хорове, за да съм наясно, че не се дирижират сами, така както симфоничен оркестър не може да се дирижира сам, независимо колко често изпълнява дадено произведение. При всички случаи е нужен диригент.
— Не е ли абатът техен диригент? — попита Бовоар, загледан в отец Филип.
Главният инспектор също наблюдаваше високия слаб мъж. Кой всъщност ръководеше тези монаси? чудеха се и двамата, докато се покланяха, за да седнат отново. И кой ги ръководеше сега?
Проехтя камбанен звън и дълбокият, плътен звук отекна над дърветата и отвъд езерото.
Вечерната литургия приключи. Монасите се поклониха пред разпятието и започнаха да се оттеглят от олтара в колона, докато Гамаш и останалите стояха по местата си и наблюдаваха.
— Да взема ли ключа от онзи млад монах? — Бовоар махна към брат Люк, който напускаше олтара.
— След малко, Жан Ги.
— Ами лодкарят?
— Ако не си е тръгнал досега, ще чака.
— Откъде знаете?
— Защото ще му бъде любопитно — каза Гамаш, загледан в монасите. — Ти не би ли изчакал?
Наблюдаваха как монасите напускат олтара и се събират на групи от двете страни на църквата. "Да — помисли си Бовоар и хвърли поглед към началника, — бих изчакал."
След като свалиха качулките и вдигнаха глави, Гамаш вече виждаше лицата им. Някои изглеждаха така, сякаш са плакали, други бяха нащрек, трети — уморени и тревожни. Имаше и такива, които изглеждаха заинтригувани. Все едно гледаха театрално представление.
Гамаш се затрудняваше да се довери на онова, което излъчваха тези мъже. Толкова много силни емоции, маскирани като нещо друго. Безпокойството би могло да изглежда като вина.
Облекчението би могло да прилича на радост. Скръбта, дълбока и неутешима, често оставаше незабелязана. И най-силните емоции можеха да наподобяват безразличие, а изражението да е хладнокръвно, докато някъде дълбоко клокочи нещо гигантско.
Главният инспектор внимателно огледа лицата на монасите и се върна на две от тях.
Младият портиер, който ги бе посрещнал на пристана. Брат Люк. Гамаш забеляза огромния ключ, който висеше от връвта около кръста му.
Люк изглеждаше най-равнодушен. И все пак, когато го видяха за пръв път, той несъмнено бе много разстроен.
После Гамаш отмести поглед към навъсения секретар на абата. Брат Симон.
Тъга. Лееше се от него на талази.
Не вина, не болка, не гняв или траур. Не irae или illa.
А чиста тъга.
Брат Симон гледаше към олтара. Към двамата мъже, които все още стояха там.
Приорът. И абатът.
За кого бе тази дълбока тъга? За кого от двамата? Или може би тъгуваше за манастира? Тъга, че Saint-Gilbert-Entre-les- Loups бе изгубил нещо повече от човек. Бе изгубил пътя си.
Отец Филип спря пред големия дървен кръст и се поклони дълбоко. Вече бе сам на издигнатия олтар. Сам с тялото на своя Приор. На своя приятел.
Абатът продължаваше да стои с наведена глава.
Дали този поклон, запита се Гамаш, бе по-дълъг от обичайното? Дали усилието да вдигне глава, да се обърне, да се изправи лице в лице с вечерта, със следващия ден, със следващата година, с остатъка от живота бе твърде голямо? Дали гравитацията бе твърде силна?
Абатът бавно се изправи. И сякаш изпъна рамене, за да добие смелост.
После се обърна и видя нещо, което никога досега не беше виждал.
Външни хора на пейките.
Абатът нямаше представа защо в Светия храм изобщо имаше пейки. Бяха там, когато пристигна в манастира преди четиридесет години, и щяха да бъдат там дълго време след смъртта му.
Никога не се бе замислял защо на уединен монашески орден му трябват пейки.
Отец Филип напипа в джоба си молитвената броеница и несъзнателно прокара пръсти по мънистата. Това му носеше спокойствие, за което също не се замисляше.
— Господин главен инспектор — каза той, щом слезе от олтара и се приближи към мъжете.
— Отче Филип. — Гамаш се поклони леко. — Страхувам се, че вече е време да го отнесем. — Той махна към тялото, после се обърна и кимна на Бовоар.
— Разбирам — каза отец Филип, макар да си даде сметка, че не разбираше нищичко. — Последвайте ме.