Отец Филип даде знак на брат Люк, който веднага дотърча, и тримата мъже тръгнаха по коридора по посока на заключената порта. Бовоар и капитан Шарбоно вдигнаха носилката с брат Матю и ги последваха.
Бовоар чу някакъв шум зад себе си и се обърна да погледне.
Монасите, подредени в две колони, ги следваха като дълга черна опашка.
— Опитахме се да ви открием по-рано, Père Abbè — каза главният инспектор, — но не успяхме. Къде бяхте?
— В Крилото.
— А къде е Крилото?
— Това е едновременно и място, и събитие, господин главен инспектор. Въпросното помещение се намира ей там. — Абатът махна към стената на Светия храм точно когато минаваха през вратата към дългия коридор.
— Видях ви да излизате оттам — каза Гамаш, — но когато преди това ви търсихме, не открихме врата.
— Да. Тя е зад паметна плоча в чест на свети Гилберт.
— Тайна врата?
Дори и в профил абатът изглеждаше смутен и леко озадачен от въпроса.
— Не и за нас — каза накрая. — Всички знаят, че е там. Не е тайна.
— Тогава защо е нужно да е скрита?
— Защото всеки, който трябва да знае за нея, знае — отвърна той, насочил поглед не към Гамаш, а към заключената врата. — А онези, които не бива да знаят, няма да я открият.
— Значи идеята е да остане скрита — отново подчерта Гамаш.
— Идеята е да има такава възможност — призна абатът. Бяха стигнали до заключената към външния свят врата. Той най-сетне се обърна към Гамаш и го погледна право в очите. — Ако се наложи да се скрием, стаята съществува.
— Но защо би се наложило да се криете?
Абатът се усмихна съвсем леко — на границата на снизхождението.
— Човек би решил, че точно вие добре знаете защо, господин главен инспектор. Защото светът невинаги е добър с нас. Понякога всички имаме нужда от сигурно убежище.
— В крайна сметка се оказа, че опасността не нахлу от външния свят.
— Така е.
Гамаш се замисли за момент.
— Значи вие скрихте вратата към крилото в стената на храма?
— Не аз. Всичко това е било направено много преди да дойда. Вратата е дело на хората, построили манастира. Били са други времена. Жестоки времена. Когато монасите наистина са имали нужда от убежище.
Гамаш кимна и погледна към тежката дървена врата пред себе си. Портата към външния свят. Която все още беше заключена, макар и след толкова векове.
Знаеше, че абатът е прав. Преди стотици години, когато за направата на тази врата е било отсечено огромно дърво, не традицията, а нуждата обръщала ключа в ключалката. Реформацията, Инквизицията, кръвопролитните битки. Опасни времена за един католик. А опасността, както доказваха и последните събития — често идвала и отвътре.
И така, в европейските домове започнали да се строят свещенически скривалища. Копаели се тунели за бягство.
Някои избягали толкова далеч, че изникнали чак в Новия свят. Но дори това не било достатъчно. Гилбертинският орден отишъл още по-далеч. Потънал в празно място на картата.
Изпарил се.
За да се появи отново триста години по-късно. По радиото.
Гласовете на един орден, който всички мислели за изчезнал, били чути първо от неколцина, после от стотици, сетне от хиляди и стотици хиляди. Накрая, благодарение на интернет, милиони хора чули странните записи.
На монаси, които пеели псалми.
Записите се превърнали в сензация. Грегорианските хорали внезапно плъзнали навсякъде. De rigueur[31]. Провъзгласени за "задължителни" от интелигенцията, от арт средите и накрая от масите.
Докато гласовете им били навсякъде, от самите монаси нямало и следа. Но един ден най-сетне били открити.
Гамаш помнеше собственото си изумление, когато се разкри местожителството на монасите. Според неговите очаквания те обитаваха някой далечен планински хълм в Италия, Франция или Испания. Някой мъничък, древен, рушащ се манастир. Ала не беше така. Записите бяха направени от монашески орден, който живееше точно тук, в Квебек. И не кой да е орден. Не цистерианският, не бенедиктинският, не и доминиканският. Не. Откритието сякаш озадачило дори Католическата църква. Записите били направени от монашески орден, който Църквата отдавна смятала за изчезнал. Гилбертинският.
Ала ето ги тук, в дивата пустош, на брега на това огромно езеро. Бяха съвсем живи и пееха толкова древни и толкова прекрасни псалми, че събуждаха нещо първично у милиони хора по целия свят.
И този свят се отбиваше да ги види. Едни идваха от любопитство, други отчаяно търсеха спокойствието, които тези хора сякаш бяха открили. Но портата, изработена от повалени преди стотици години дървета, оставаше все така здраво затворена.