— Какво ви даде?
— Какво ви дава влюбването? Възможно ли е изобщо да бъде обяснено? Запълни празноти, за чието съществуване дори не бях подозирал. Излекува самота, за която нямах представа. Даде ми радост. И свобода. Мисля, че това беше най-удивителната част. Внезапно се почувствах едновременно прегърнат и освободен.
— Това екстаз ли е? — попита Гамаш, след като обмисли последните думи на монаха. — Или духовно преживяване?
Брат Люк отново се вгледа в главния инспектор.
— Не беше поредното духовно преживяване. Имал съм такива. Всички ги имаме, иначе нямаше да сме монаси. Беше Духовното преживяване, с главна буква. Напълно отделно от религията. От Църквата.
— Какво имате предвид?
— Срещнах Бог.
Гамаш замълча, за да го осмисли.
— В музиката? — попита.
Брат Люк кимна. Онемял.
Жан Ги се взираше в скрийнсейвъра на лаптопа. После местеше поглед към портативната сателитна чиния, която носеха със себе си на отдалечени места.
Понякога работеше. Понякога не.
Защо веднъж решаваше да работи, а друг път не — това за Бовоар си оставаше загадка. Всеки път правеше свързването по един и същи начин. Правеше едни и същи настройки. Правеше едно и също при всяко разследване.
После чакаше необяснимото да се случи. Или не.
— Merde — измърмори. И все пак не всичко беше изгубено. Можеше да разчита на мобилния си телефон.
Отвори вратата на кабинета и надникна навън. Никой не идваше.
После седна и — мъчително, с помощта на двата палеца — написа съобщение. Ако някога имейлите му се ограничаваха до единични думи или символи, сега се състояха от цели изречения. Не съкращаваше думи. Никога не използваше пунктуация за усмивка или намигане, предпочиташе да изясни как се чувства с помощта на езика.
Не беше трудно. С Ани. Неговите чувства винаги бяха ясни — и много прости.
Беше щастлив. Обичаше я. Липсваше му.
Освен това, дори да искаше да използва съкращения и символи, все още не бяха измислени такива, които да изразят чувствата му. Дори думите не можеха да го направят. Но те бяха най-доброто, с което Жан Ги разполагаше.
Всяка буква, всеки интервал, го отвеждаха по-близо до нея и му доставяха не просто удоволствие, а радост.
Ани щеше да види какво бе сътворил — за нея. Какво бе написал.
Пишеше й, че я обича. Пишеше й, че му липсва.
Тя също му пишеше. Не просто в отговори, а нейни съобщения. Как бе минал денят й. Пълен с толкова ангажименти. И същевременно празен, без него. Щеше да вечеря с майка си, но смяташе да изчака, докато той и баща й се върнат, за да им кажат заедно.
"Ела си у дома, побързай", пишеше. "Липсваш ми", пишеше. "Обичам те", пишеше.
И той усещаше присъствието й. Усещаше и липсата й.
— Затова решихте да дойдете в манастира "Сен Жилбер" — каза Гамаш.
— Е, това е кратката версия — отвърна брат Люк. — В Църквата Никога нищо не е кратко.
Люк бе спокоен, но след този въпрос, който леко го отдалечи от темата за музиката, отново застана нащрек.
— А дългата версия?
— Всъщност ми отне доста време да открия кой е направил записа. Мислех, че е дело на някой орден в Европа.
— И бяхте готов да отидете в Европа?
— Ако жената, която обичате, живееше във Франция, щяхте ли да отидете?
Гамаш се засмя. Младият монах успя да го улучи с един категоричен и точен удар.
— Съпругата ми — каза. — Щях да отида и в Ада, за да я взема.
— Надявам се, че не се е наложило.
Е, само до Ошлага-Мезоньов[32]. Но на вас ви се е наложило да търсите, така ли?
— Разполагах единствено с компактдиск, на който обаче не пишеше нищо. Все още е някъде в килията ми.
Гамаш също имаше този компактдиск. Беше си го купил преди повече от година. Той също бе търсил бележки от вътрешната страна, за да разбере кои са монасите. Но там нямаше нищо. Само списък на псалмите. На снимката върху обложката се виждаха просто монаси в профил, които вървяха в колона. Стилизирано изображение, едновременно много абстрактно и много традиционно. Нямаше данни за авторство. Албумът дори нямаше заглавие.
Изглеждаше — и беше — любителски. Звукът кънтеше металически.
— И как разбрахте кой е орденът?
— Разбрах го от радиото, като всички останали, когато онези репортери ги издириха. Не можех да повярвам. Всички в нашия манастир бяха в шок. Не само защото бяха квебекчани, а най-вече защото бяха гилбертинци. Те не фигурираха в списъка на съществуващите ордени. Според църковните регистри са измрели — или са били избити — преди четиристотин години. Няма оцелели гилбертински манастири. Или поне така смятаха всички.
32