Не е изненадан, помисли си Бовоар. Нещо повече. Той ги е чакал. Искал е да дойдат, да чуят разговора им.
— Ти, стари… — прошепна Бовоар и се зачуди дали са го чули и монасите.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Бовоар лежеше в леглото. Беше изненадващо удобно. Твърд единичен матрак. Меки бархетни чаршафи. Топла пухена завивка. През отворения прозорец нахлуваше свеж въздух с мирис на гора и се чуваше плисъкът на езерото по каменистия бряг.
А в ръка държеше блекберито си. Трябваше да изключи настолната лампа, за да включи зарядното за телефона. Честна размяна. Светлина срещу думи.
Можеше да остави апарата в кабинета на приора, включен в разклонител.
Можеше. Но не го направи.
Бовоар се запита колко е часът. Натисна клавиша за интервал и заспалото блекбери се събуди, за да го уведоми, че има едно съобщение, а часът е 9.33.
Съобщението беше от Ани.
Тъкмо се върнала от вечерята с майка си. Радостно съобщение, пълно с дребни подробности, и Жан Ги усети как потъва в думите. Как се присъединява към нея. Как седи до нея, докато Ани и мадам Гамаш си ядат омлета и салатата. Докато обсъждат как е минал денят им. Докато Рен-Мари казва на Ани, че баща й е отпътувал във връзка с ново разследване. В далечно абатство. Онова с псалмите. А Ани се преструва, че това е новина за нея.
Ани се чувстваше ужасно, но освен това признаваше, че намира тайната им връзка за много вълнуваща. Най-вече обаче копнееше да разкаже на майка си.
Бовоар бе писал на Ани по-рано, когато се върна в спалнята си. В килията си. Разказа й всичко. За абатството, за музиката, за записа, за мъртвия приор, за оскърбения абат. Постара се да не звучи съвсем лековато или забавно.
Искаше тя да знае как е в действителност. Как се чувства той.
Разказа й за нескончаемите молитви. Същата вечер имаше още една служба — в осем без петнайсет. След вечеря. След като монасите чуха разговора им в Светия храм.
Тогава баща й се изправи, поклони се леко, колкото да отбележи присъствието на монасите, и тръгна. Слезе с премерена стъпка от олтара, запъти се към задната врата, а оттам към кабинета на приора. Рамо до рамо с Бовоар.
По целия път, докато не излязоха през затворената врата към коридора, Бовоар усещаше погледите им върху себе си.
Жан Ги каза на Ани как се е почувствал. После й разказа как се е върнал в кабинета и е прекарал следващия половин час в борба с лаптопа, докато баща й е продължил да преглежда документите на приора.
После чуха пеенето.
Когато следобед пристигнаха в манастира, пеенето на монасите просто го отегчаваше. Сега, каза той на Ани, направо го побъркваше.
"И тогава — написа Гамаш — двамата с Жан Ги се върнахме в църквата за поредната служба. Наричат я вечерня. Трябва да поискам разписание за тези неща. Казах ли ти за боровинките? Божичко, Рен-Мари, щеше да си оближеш пръстите. Монасите ги потапят в тъмен шоколад, който сами приготвят. Ще ти донеса малко, като се прибера, ако изобщо останат. Както е тръгнало, Жан Ги ще ги омете всичките. Аз, разбира се, съм си сдържан по природа. Себеотрицание, c'est moi[34]."
Той се усмихна и си представи удоволствието на съпругата си при вида на малко пакетче от шоколадовите бонбони. После си я представи в дома им. Нямаше да си е легнала още. Ани беше вечеряла с нея. Вечеряше с тях всяка събота след раздялата с Дейвид. Вече трябва да си е тръгнала, а Рен-Мари сигурно седеше в дневната, до камината, и четеше. Или в стаята с телевизора в дъното на апартамента им, устроена в бившата стая на Даниел. Сега там имаше библиотека, удобен диван, осеян с вестници и списания, и телевизор.
"Отивам да гледам TV5 — казваше. — Документален филм по темата за грамотността."
Но няколко минути по-късно се чуваше смях, а когато отиваше при нея, тя се кискаше на някой абсурдно смешен квебекски ситком. Сядаше до нея и докато се усети, двамата се заливаха от смях на просташкия хумор.
Да, Рен-Мари сигурно седеше пред телевизора и се смееше.
При мисълта за това се усмихна.
"Кълна се — написа Жан Ги, — службата се проточи до безкрай. И пеят всяка думичка. Дуднат без почивка. Не можем дори да дремнем. Те са навсякъде. А баща ти е плътно до тях. Подозирам, че даже му харесва. Възможно ли е? Може би просто се опитва да се гъбарка с мен. Сега, като го споменах, трябва да ти кажа какво направи с монасите…"
"Вечернята беше красива, Рен-Мари. Изпяха я цялата. От край до край като грегориански хорал. Представи си "Сен Беноа дю лак", но още по-хубаво. Много успокояващо. Предполагам, че е донякъде заради параклиса. Простота. Без каквито и да било украшения. Само една голяма паметна плоча с описание на свети Гилберт. Зад нея има тайна стая."