— Не виждам как това изобщо би могло да е възможно — отвърна Бовоар и също се изправи на крака.
Двамата мъже излязоха от столовата и тръгнаха по пустия коридор. Гамаш отвори книгата, която носеше навсякъде. Тънкото томче с християнски молитви. Измъкна измежду страниците му пожълтелия лист хартия, открит върху тялото, и го подаде на своя заместник.
— Как ще обясниш това?
— Може би няма смисъл.
Началникът смръщи чело.
— Приорът е умрял, свит на кълбо около този лист. Със сигурност е значел нещо за него.
Бовоар отвори голямата врата и я задържа за началника. Двамата мъже прекрачиха прага на Светия храм и спряха, докато Бовоар огледа листа.
Беше му хвърлил един поглед още щом го намериха, но не му бе отделил нужното време, както бе сторил Гамаш. Началникът чакаше с надеждата, че свежото младо цинично око би могло да види нещо, което той е пропуснал.
— Не знаем нищо за това, нали? — каза Бовоар, вторачен в ръкописа и странните знаци над буквите. — Не знаем дали е старо, нито кой го е написал. И със сигурност не знаем какво означава.
— Нито защо е било у приора. Дали се е опитвал да го опази, когато е умирал, или просто е искал да го скрие? Ценно ли е било за него, или е било богохулство?
— Интересно — каза Бовоар, докато оглеждаше листа, — мисля, че успях да разгадая една от думите. Струва ми се, че това — той посочи към една от думите, написана на ръка на латински, и Гамаш се наведе към нея — означава "задник".
Бовоар върна уликата на началника си.
— Merci. — Гамаш я прибра обратно между страниците и хлопна томчето. — Много поучително.
— Честно казано, patron, ако се намирате в пълен с монаси манастир, но идвате да търсите просвещение при мен, направо си го просите.
Гамаш се засмя.
— C'est vrai,[38] Е, аз отивам да потърся отец Филип, за да разбера дали разполага с архитектурен план на абатството.
— А аз искам да разменя няколко думи със солиста, брат Антоан.
— Онзи, който се противопостави на абата?
— Точно той — каза Бовоар. — Сигурно е от хората на приора. Какво има?
Гамаш стоеше застинал. И се ослушваше. Манастирът, тих както винаги, сякаш бе затаил дъх.
Но още с първите ноти на песента започна да диша.
— О, не, пак ли? — въздъхна Бовоар. — Нали току-що пяха? Честно казано, по-зле са и от наркомани.
Нагоре, надолу. Поклон. Седни. Стани.
Богослужението след закуска, наречено утреня, просто нямаше край. Но Бовоар забеляза, че вече се отегчава по-малко. Може би защото познаваше някои от членовете на хора. Освен това сега внимаваше повече. Вече не го приемаше като прахосване на време между задаването на въпроси и събирането на улики.
Самото богослужение си беше улика.
Грегорианските псалми. Всички заподозрени стояха в две срещуположни редици.
Беше ли очевидна пукнатината? Можеше ли да я види — сега, когато вече знаеше? Бовоар осъзна, че е запленен от ритуала. И от монасите.
— Това е била последната служба на приора — прошепна Гамаш при поредния поклон. Бовоар забеляза, че дясната ръка на началника изглежда стабилна, днес не трепереше. — Бил е убит почти веднага след вчерашната утреня.
— Все още не знаем със сигурност къде е отишъл след утренята — прошепна Бовоар, когато седнаха за малко. От опит знаеше, че сядането е символично. След малко пак трябваше да стават.
— Така е. Когато това приключи, трябва да проследим кой къде отива.
Началникът внимателно наблюдаваше двете редици монаси. Слънцето изгряваше и докато течеше утренята, от прозорците високо горе в централната кула нахлуваше все повече и повече светлина. Проникваше през старото грапаво стъкло и се пречупваше. Разделяше се. Във всички възможни цветове на света. А те се преплитаха, спускаха се към олтара и обливаха в светлина монасите и тяхната музика. И се създаваше илюзията, че нотите и пъстроцветната светлина се смесват и сливат. И играят заедно върху олтара.
Досегът на Гамаш с Църквата бе сравнително мрачен и неприветлив, затова той търсеше — и намираше — своя Бог другаде.
Но това тук бе различно. Тук имаше наслада за сетивата. И то не просто по случайност. Гамаш откъсна очи от монасите за момент и вдигна поглед към тавана. Към гредите и подпорите. И прозорците. Първият архитект на Saint— Gilbert-Entre-les-Loups умишлено бе проектирал абатството като място за среща на звук и светлина.
Перфектната акустика се съчетаваше с игривата светлина.
Той наведе поглед. Гласовете на монасите звучаха още по — красиво от вчера. Долавяше се нотка тъга, но имаше и някаква лекота в мелодията, извисеност. Псалмите бяха едновременно радостни и тържествени. Заземени и крилати.