— И да не я четете в банята? — попита Бовоар.
Люк се усмихна. Първата усмивка, която Бовоар виждаше върху лицето на мрачния млад монах.
— Кога трябваше да направите новия запис?
— Още не беше решено.
За момент Бовоар се замисли над думите му.
— Кое не беше решено? Датата на записа или дали изобщо ще има такъв?
— Не беше категорично решено дали ще има нов запис, но не мисля, че имаше особени колебания.
— Но вие сте оставили у главния инспектор впечатлението, че записът е вече планиран, fait accompli[39]. А сега твърдите, че не е така.
— Беше просто въпрос на време — каза Люк. — Ако приорът искаше нещо, то се случваше.
— А брат Антоан? — попита Бовоар. — Според вас как е приел новината?
— Приел я е. Не е имал друг избор.
Не защото брат Антоан бе смирен, помисли си Бовоар. Не като отражение на вярата му, а защото беше безполезно да спори с приора. По-лесно вероятно бе просто да го убие.
Това ли беше мотивът? Дали брат Антоан бе разбил главата на приора, защото е щял да го замени с друг солист? В орден, отдаден на грегорианските псалми, солистът вероятно заемаше специално място.
Всички са равни — по думите на Оруел, — но някои са по-равни от другите. И хората непрекъснато убиваха заради това.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
Слънчевата светлина нахлуваше през витражните стъкла на прозорците и падаше върху архитектурния план на абатство Saint— Gilbert-Entre-les-Loups. Бе начертан на много стара и дебела хартия и показваше кръстовидния дизайн на сградата. От двете разклонения стърчаха затворени със стени пространства, а градината на абата висеше от дъното на кръста.
Главният инспектор си сложи очилата за четене, наведе се към свитъка и започна да изучава чертежа в пълно мълчание. Познаваше градината на абата. И бе събирал яйца с брат Бернар едва преди няколко часа в дясното разклонение на кръста, в ограденото пространство с козите, овцете и кокошките.
Погледът му се плъзна през чертежа към срещуположното разклонение. Там се намираха шоколадовата работилница, столовата, кухните. И още едно оградено пространство.
— Това какво е, mon рérе? — посочи Гамаш.
— Това е градината ни за зеленчуци и подправки. Отглеждаме си ги сами, разбира се.
— И са достатъчни да нахранят всички ви?
— Точно затова никога не приемаме повече от две дузини монаси. Основателите решили, че това е идеалната бройка. Достатъчно, за да вършат работа, и не твърде много като гърла за хранене. Били са прави.
— Но пък разполагате с трийсет килии. Има място за още. Защо?
— За всеки случай — отвърна отец Филип. — Както съвсем правилно забелязахте, господин главен инспектор, за нашия орден е присъщо безпокойството. Ами ако ни трябва още място? Ами ако дойде някой? Подготвени сме за неочакваното. Макар че идеалната бройка е двайсет и четири.
— Но сега вече сте двайсет и трима. Освободи се място.
— Така е, предполагам. Не се бях замислял чак дотам.
Главният инспектор се зачуди дали беше вярно и дали от това би могло да излезе мотив. Щом абатът се занимаваше с набирането на нови монаси, възможно ли беше да е намерил нов човек, когото искаше да покани в Ордена на гилбертинците?
Но преди да дойде нов, някой трябваше да си отиде. И кой би могъл да е по-подходящ от заядливия приор?
Гамаш отхвърли тази възможност, но без особен ентусиазъм. Дори в академичните среди и нюйоркския корпоративен свят, където местата бяха ограничени, а конкуренцията убийствена, хората не режеха гърла, както се казваше. Нито пък трошаха черепи.
Гамаш можеше да се сети за много причини, поради които този абат би убил приора си, но освобождаването на място за някого бе най-малко вероятната от всички.
— Кой бе последният монах, когото доведохте?
— Брат Люк. Дойде преди по-малко от година, от един орден в близост до американската граница. Те също са музикален орден. Бенедиктинци. Правят прекрасно сирене. Разменяме шоколад за тяхното сирене. Опитахте го на закуска.
— Вкусно е — съгласи се началникът, който искаше да забравят за сиренето и да се върнат обратно на убийството. — Защо избрахте него?
— Бях му хвърлил око още щом влезе в семинарията. Великолепен глас. Изключителен.
— И с какво още допринася?
— Pardon!
— Доколкото разбирам, певческият талант е първото, което…
— Първото, което търся, е богоугодност и добродетелност — каза абатът. Гласът му все още звучеше мило, но тонът му бе категоричен. Той държеше да изясни това. — Първо трябва да се уверя, че този брат е подходящ за "Сен Жилбер", да живее с Бог чрез Христа. Ако това е налице, тогава гледам всичко останало.