Всичко станало изключително бързо. За да се разрасне Земята от нищожен по големина куп до планета бебе с диаметър около хиляда километра, се смята, че е отнело едва няколко десетки хиляди години. Само за 200 милиона години, вероятно и по-малко, Земята се е формирала в основни линии, въпреки че е била все още в разтопено състояние и подложена на постоянни удари от отломки, които останали да се носят наоколо.
Точно тогава, преди около 4,5 милиарда години, обект с размера на Марс се блъснал в Земята, като взривил достатъчно материал, за да образува сфера спътник — Луната. Смята се, че в рамките на седмица изхвърленият материал се събира отново в една буца и за година се формира в сферична скала, която все още ни е спътник. Счита се, че повечето от лунния материал произлиза от кората на Земята, а не от ядрото. Ето защо Луната има толкова малко желязо, а ние имаме в изобилие. Между другото, теорията се представя като скорошна, но всъщност тя е изложена за първи път през 1940 г. от Реджиналд Дали от Харвард. Най-новото нещо по отношение на нея е, че някой въобще й обръща внимание.
Когато Земята достигнала само около една трета от крайния си размер, вероятно започвала вече да формира атмосфера, съставена най-вече от въглероден диоксид, азот, метан и сяра. Не е точно това, с което свързваме живота, и все пак от този вреден бульон се е образувал животът. Въглеродният диоксид е мощен парников газ. Това било за добро, тъй като Слънцето тогава било значително по-замъглено. Ако не сме имали привилегията да се възползваме от парников ефект тогава, Земята е щяла да бъде постоянно замръзнала, а животът може би никога нямало да се зароди. Но някак си това е станало.
През следващите 500 милиона години младата Земя била постоянно и безмилостно обсипвана от комети, метеорити и други галактически отломки, които докарали вода за океаните и компоненти, нужни за успешното формиране на живота. Била е една изключително враждебна среда, но въпреки това животът започнал. Някак си събрани заедно химикалите потрепнали и оживели. Скоро сме щели да се появим.
Четири милиарда години по-късно хората започнали да се чудат как всичко това е станало. И именно там ни отвежда нашата история.
Част II
Размерът на Земята
Природата и природните закони се спотайваха в нощта; и каза Господ: „Нека бъде Нютон!“ И всичко се обля в светлина.
4. Мярката на нещата
Ако трябваше да подберете най-неудачния и най-несговорчивия екип за научно пътешествие на всички времена, със сигурност нямаше да се справите „по-добре“ отколкото Френската кралска академия с експедицията до Перу през 1735 г. Начело с хидролога Пиер Буге и войника-математик Шарл Мари дьо ла Кондамин, това е било група от учени и авантюристи, които пътуват до Перу с цел да триангулират разстоянията из Андите.
По това време хората били обхванати от силно желание да опознаят Земята — да определят на колко е години, колко е плътна и тежка, къде се намира в пространството и откъде се е появила. Целта на френската група била да спомогне за решаване на въпроса с дължината на обиколката на планетата, като измерят дължината на един градус от меридиана (или 1/360 от обиколката на планетата) по права линия от Яруки, близо до Кито, до малко извън Куенка, където сега е Еквадор — разстояние от около 3 хиляди километра.3
Почти веднага нещата тръгнали на зле, понякога стигали до драматичност. В Кито посетителите някак си провокирали местното население и били прогонени от града от тълпа, която ги замеряла с камъни. Скоро след това лекарят на експедицията бил убит в недоразумение, свързано с жена. Ботаникът полудял. Други умрели от треска и рани от злополуки. Третият, най-старши член на групата, мъж на име Пиер Годен, избягал с тринайсетгодишно момиче и не могли да го склонят да се върне обратно.
3
Триангулацията — избраният от тях метод, е бил често използван похват, основаващ се на геометричния факт, че ако знаете дължината на една страна на триъгълника и големините на два от ъглите му, можете да изчислите всички други величини, без да станете от стола си. Да си представим например, че вие и аз решим, че искаме да научим колко далече е Луната. Използвайки триангулацията, първото, което трябва да направим, е да осигурим достатъчно разстояние между нас, така че да кажем, вие оставате в Париж, а аз отивам в Москва и двамата поглеждаме към Луната по едно и също време. Сега, ако си представите една линия да свързва тези три основни точки в това събитие — т.е. вие, аз и Луната — се образува триъгълник. Измерете основната линия между вас и мен, и градусите на двата ъгъла между тази линия и луната, и останалото просто може да се изчисли. (Защото, като се съберат вътрешните ъгли на триъгълник, винаги се получава 180 градуса; ако знаете сумата на два ъгъла, веднага можете да изчислите колко е третият; и, знаейки точната форма на триъгълника и дължината на едната страна, можете да получите дължините на другите страни.) Фактически това е бил методът, използван от гръцкия астроном Хипарх от Никеа през 150 г. пр. Хр., за да изчисли разстоянието между Луната и Земята. За точките от земната повърхност принципите на триангулация са същите, освен че ъглите не се простират в космоса, а са разположени редом един до друг на карта. За да измерят дължината на един градус на меридиан, земемерите създавали вид верига от триъгълници, като се предвижвали през съответната местност.