Смята се — въпреки че това е само едно предположение, основано на екстраполация от степента на образуване на кратери на Луната — че около две хиляди астероида, достатъчно големи, за да застрашат съществуването на цивилизацията, редовно пресичат орбитата ни. Но дори малък астероид — да кажем с размер на къща — може да разруши един град. Броят на тези възможни участници в играта „пресичане на орбитата на Земята“ със сигурност възлиза на стотици хиляди, а вероятно и милиони, и е почти невъзможно те да се проследят.
Първият бил засечен едва през 1991 г. и то след като вече бил отминал. Нарича се „1991 BA“ и е бил забелязан, след като прелетял покрай нас на разстояние 150 000 километра — в космически измерения еквивалентно на куршум, минаващ през ръкава ни, без да докосне ръката ни. Две години по-късно друг малко по-голям астероид не ни улучва за само 120 000 километра — най-близкото преминаване покрай нас, което ни е известно. Той също е бил забелязан чак като отминал и е щяло да пристигне без предупреждение. Според Тимоти Ферис, пишещ за Ню Йоркър, такива пропуски в улучването вероятно стават два или три пъти на седмица и остават незабелязани.
Обект с размер сто метра не може да бъде хванат от никой телескоп, поставен на Земята, докато не приближи само на няколко дни разстояние от нас и то единствено при условие, че телескопът е програмиран да го направи, което е малко вероятно, тъй като дори сега броят на хората, които търсят такива обекти, е малък. Смайващата аналогия, която винаги се прави, е, че броят на хората, които активно търсят астероиди, е по-малък от персонала на обикновен ресторант МакДоналдс. (Всъщност сега е малко по-голям. Но не много.)
Докато Юджин Шумейкър се опитвал да стресне хората с потенциалните опасности, идващи от вътрешната Слънчева система, друго развитие — видимо съвсем несвързано — протичало без много шум в Италия с работата на младия геолог от лабораторията Ламънт Дохерти в Колумбийския университет. В началото на 1970-те Уолтър Алварес се занимавал с изследвания в прекрасното дефиле, известно като клисурата Ботачоне, близо до умбрийския хълмист град Губио, когато го заинтригувал тънък слой от червеникава глина, която разделяла два древни пласта от варовик — един от периода креда, другият — от терциера. Това е време, известно в геологията като границата КТ27, маркираща времето преди 65 милиона години, когато динозаврите и почти половината от тогавашните животински видове на земята внезапно изчезват от летописа на вкаменелостите. Алварес се чудел с каква тайна е свързан този тънък слой от глина с дебелина едва осем милиметра, който можел да разкаже за такъв драматичен момент в историята на Земята.
По това време общоприетото схващане за измирането на динозаврите било същото като това от времето на Чарлз Лайъл, т.е. век по-рано — а именно, че динозаврите са измрели в рамките на милиони години. Но тънкостта на глинения слой ясно показвала, че в Умбрия, ако не другаде, нещо по-внезапно се е било случило. За жалост през 1970-те не съществували тестове, за да се определи колко време е било нужно за натрупването на такъв слой.
При нормални обстоятелства Алварес със сигурност щял да остави нещата така, но за късмет имал необходимата за целта връзка с човек извън дисциплината си, който можел да помогне — баща му Луис.
Луис Алварес бил изтъкнат ядрен физик; бил спечелил Нобелова награда за физика предишното десетилетие. Изпитвал известно пренебрежение относно привързаността на сина си към скалите, но този проблем го заинтригувал. Хрумнало му, че отговорът се намира в прах от космоса.
Всяка година върху Земята се натрупват около 30 хиляди тона „космически частици“ — космически прах на по-прост език — което е доста много, ако се събере накуп, но е незначително, ако се разпростре по цялото земното кълбо. Разпръснати сред този тънък прашец са екзотични елементи, които обикновено не се намират много на Земята. Сред тях е елементът иридий, който е хиляди пъти по-разпространен в космоса, отколкото в земната кора (тъй като се смята, че повечето от наличния иридий е потънал в ядрото й, когато планетата била млада).
27
Означава се КТ, а не СТ, тъй като С се използва за Cambrian (камбрий). В зависимост от използваните източници, К идва или от гръцката дума kreta или немската Kreide. И двете обикновено означават креда, което означава и Cretaceous.