Изгрухтявам. Отпивам отново. Някой запалва светлините в библиотеката. Стъклените куполи на покрива премигват с нежелание в неоновосиньо. Сякаш светлинните тръби са били заспали дълбоко и се противят да бъдат събудени.
— Трудно ми е да проследя връзките от библейската история до хоспиталиерите — признавам аз.
— Те се появяват много по-късно. Като пазители и закрилници на знанието, което кивотът криел. И крие. Когато Йерусалим паднал през хиляда сто осемдесет и седма година, хоспиталиерите преместили седалището си в крепостта Акра. Там останали за над сто години. — Колебае се. — Не са много хората, които знаят, че орденът бил разделен на две през периода в Акра.
— Разделен на две?
Усещам, че тази информация е важна, но не разбирам защо. В мрака очите му са като въглени.
— За някои може да изглежда без значение. Единици историци и изследователи на религията знаят, че орденът е бил разделен. А много малко от тях самите знаят защо. Крилото, известно на историята, се преместило в Кипър и Родос, а по-късно към Месина и Малта през хиляда петстотин и тридесета година.
— А другите?
— Изпарили се! Или по-точно казано, изчезнали вдън земя.
— Защо?
— Не знам.
— Но?
— Нека помислим. Ако тайното крило на ордена съхранява някаква тайна? И единствената му задача е да пренесе в бъдещето някакво знание? И да опази това знание.
— И кой щял да се погрижи за всичко това? — питам аз.
— Може би все още съществува велик магистър?
— Искаш да кажеш, че хоспиталиерите все още имат велик магистър?
— За когото дори и членовете на ордена не знаят. Таен велик магистър.
— За какво им е тогава, ако е толкова таен?
— Може би той е онзи, който пренася знанието за миналото. Може би той е онзи, на когото му трябва ръкописът.
— Това въпрос ли е?
— Предположение.
— Ти знаеш нещо.
Питър поглежда театрално нагоре.
— Аз? Какво бих могъл да зная аз? Какво, по дяволите, биха търсили хоспиталиерите в скандинавския север? В далечната студена Норвегия? Защо би им хрумнало да скрият каквото и да било в октагон на края на света?
Не отговарям. Както и не повдигам въпроса, че той знае за октагона. Аз не съм му споменавал за него. Трябва да е невероятно добре ориентиран.
— Може би — подмятам аз, — става въпрос за упътване?
— Към какво?
— Към някое съкровище.
— Съкровище? — видът му е неразбиращ. — Какво съкровище?
— Пфу… Скритото и забравено богатство на династията на Меровингите125?
Той избухва в смях.
— Значи ти си от хората, които вярват в подобни разбойнически истории? Които вярват, че някога в миналото е имало хора, които действително са скрили богатствата си така добре, че те все още не са открити?
— Не вярвам в нищо всъщност. Размишлявам. Точно както и ти.
— Нека ти кажа едно: подобно на историческите конспиративни теории за франкмасони и евреи, тези истории за съкровища са най-издръжливите и дълготрайни от всички.
— Тогава? Може би в тях има нещо вярно?
— Проблемът е, че те предполагат на един неизмеримо богат човек да му хрумне нещо толкова неизмеримо тъпо, като това да зарови или скрие богатството си, вместо да го предостави на сигурно съхранение при някого, на когото има доверие. — Той се ухили. — Имай предвид, че богатите хора като цяло са станали богати, защото обичат парите и всичко, което ги съпровожда! Никой не би скрил богатството си, без най-приближените му да знаят къде е.
— Ако някой би могъл да го открие, то това би трябвало да си ти — казвам аз.
Той избоботва нещо, което предполагаемо е някакво потвърждение.
Покашлям нервно.
— Питър, християнин ли си или евреин?
Той поема въздух, свирещ и напрегнат звук.
— В какво вярвам — казва той ниско, — няма почти никакво значение. Повече ме занимава онова, което знам.
По-късно, когато сме изпразнили джобната бутилчица и вървим бавно обратно към института, Питър се спъва в един корен. Единствено светкавичната ми реакция го спасява да не се търколи по една урва. Той мърмори благодарности, които са насочени или към мен, или към някой бог, ако изобщо пламъкът на справедливостта гори в сърцето му точно в този момент.
125
Меровинги — династия франкски крале, управлявали често променяща се територия, включваща части от днешните Франция, Холандия и Германия в периода от V до VIII век. Понякога са наричани от съвременниците си „дългокосите крале“, но значението на дългата им коса не е ясно. — Б.пр.