Unauthorized. Level 55 required127, блещукат буквите.
През мен преминава хлад.
10.
Замислен, вървя бавно през дългия коридор към стаята си. Пътеката е тъмнозелена. Стъпките ми са безшумни. Измъквам ключа от джоба на панталона и си отключвам.
Веднага забелязвам.
Купчината разпечатки от интернет са точно там, където ги оставих. Но сивият конец за шиене, който пъхнах между два от листовете, го няма. Парченцето тиксо, което залепих на горния ръб на вратата на гардероба, е паднало. Клечката кибрит, която пъхнах в процепа на куфара, лежи на пода.
Не съм уплашен. Ядосан съм. На тях. На себе си, тъй като не прозрях, че са навсякъде. Тук също. Може би тук повече отколкото на друго място. Питър Леви може би получава заплатата си директно от ОМИ, за онова, което знам. Може той да е личният асистент на Майкъл Макмълин. Може би Лайлуърт седи в стая, пълна с монитори и високоговорители, и ме държи под око с помощта на своите камери за наблюдение и микрофони. И се смее на лъжите, които Питър ми сервира, за да прикрие какво съдържа кивотът.
Обръщам се към тавана и размахвам юмрук срещу висшата сила. В случай, че ме държи под око посредством някоя невидима видеокамера.
11.
Човек трябва да уважава привичките си. Дори и онези, които му е трудно да поддържа. Аз обичам да си почивам следобед. Дори и да не съм обядвал. Това е начин мозъкът да почине.
Гася светлината, спускам бежовите пердета и си лягам. Издърпвам хладния твърд чаршаф върху себе си. Свивам се на топка от крака, кожа и коса.
Спя в продължение на два часа. Сънищата не ми дават покой. Забързани, плашещи, трескави. Чувствам се заобиколен от врагове, които ми се присмиват презрително. Сред тях виждам професор Арнцен и мама. Макмълин и Лайлуърт. Сигюр Лолан и татко. Шептят си, правят намеци, хилят се. Но се отдръпват назад и изчезват в мъглата на съня, когато се опитам да ги доближа.
Когато се събуждам, имам чувството, че в мен се е получила дупка. И че всичко вътре е на път да изтече на пода. Трябват ми 45 минути, за да може съзнанието да намери пътя обратно към себе си.
Когато се появявам по някое време вечерта, Питър Леви седи и ме чака, полускрит в сенките на бара. Очите ми отразяват пламъците на свещта. Вдига чашата с коняк за поздрав. Помахвам му в отговор.
— Не можем да продължаваме да се срещаме по този начин — шегувам се и сядам.
— Откри ли нещо интересно днес?
— А вие? — парирам.
Прави се, че не разбира.
— Тъкмо ставам от следобедния си сън — казвам.
— Толкова късно?
— Спя, когато съм уморен, а не когато часовникът ми смята, че би трябвало да спя.
— Но така няма да можеш да спиш нощес — отбелязва той загрижено.
— Не е толкова страшно. Ще имам достатъчно време за сън, когато умра.
Той се смее.
— Вчера каза нещо, което ме заинтригува — подхващам.
— Да, надявам се!
— Нещо за това как Библията представлявала процес. И как някои разкрасявали историите.
Той ме хваща за ръката, под лакътя.
— Не обичам да говоря за тези неща тук вътре. Толкова много уши слухтят!
— Не можем ли да отидем в горичката? Чувствах се добре там.
Той допива коняка. Мълчаливо ставаме и напускаме бара. Имам чувството, че сто погледа изгарят тила ми. Но когато се обръщам, след нас не гледа никой.
12.
Преминаваме през паважа и през асфалтираното пространство и влизаме в горичката. Всичко е тихо. Чувствам се вкъщи, навлизайки под короните на дърветата.
— За да разбереш реда на мисли — започва Питър, докато вървим бавно нагоре по склона, — трябва да разбереш времето, към което се връщаме. Вярно е, че повечето хора имат някаква вътрешна представа за времето на Исус. Но тя е повлияна от версията на Библията. А в Новия Завет всичко се върти около Разпнатия.
— А то не е било така?
— Исус се появява в турбулентно време. И то с нищо не се е подобрило, когато той си отива. Евангелията са написани дълго след като той е живял и умрял. Преразказали са онова, което на самите тях им е било разказано. Позовавали са се на писмени източници. Но също така и те, хроникьорите, са били деца на своето време. Повлияни от средата си, от духа на времето.