— Как изглеждаш само! — казва.
— Направих си разходка. В пустинята.
— Можеше да умреш!
— Точно от това се страхувах. Затова избягах.
Тя казва:
— Той ми е баща. — Толкова е сладка както стои там. Като ангел. — Чуваш ли? Баща ми е! — повтаря.
— Кой? — питам аз.
— Майкъл Макмълин!
Стягам се. Нито едно чувство не достига до повърхността. Нито една дума не се изплъзва. Гледам я. Тя чака да кажа спасителните думи. Не го правя. Само се опитвам да разбера.
— Не ме разбирай погрешно — казва тя тихо. Приближава се. Притиска свитите юмруци към гърдите си. — Не е каквото си мислиш.
Мълча.
— Това, че се запознахме стана случайно. Ти и аз. Това, че… се харесахме. Беше случайно. Бях привлечена от теб. Съжалявам… Открили са търсенията ми в компютърната система — обяснява тя и се покашля. — Татко помоли за помощ.
Накрая срещам погледа й.
— И ти им помогна? — питам.
— Не бива да мислиш, че… — Не продължава, думите засядат в гърлото й.
Аз самият също имам проблеми с дишането. Това, което блъска така, е сърцето ми.
— Разбирам защо искаше непременно да дойдеш с мен в Норвегия — казвам.
Тя прави крачка към мен и спира.
— Биорн, не е така! Не е каквото си мислиш. Всичко е толкова трудно. Нямах намерение… Не съм искала… Има толкова неща, които не знаеш. Толкова много, които не разбираш.
— Права си.
— Не беше планирано. Не означава, че съм работила за тях. Ти и аз… щеше да се случи, независимо от всичко. Татко просто развали всичко между нас.
— Това той ще го каже.
— Не можеш ли просто да го върнеш? Кивотът? Той не ти е нужен.
Стоейки така, Даян прилича до голяма степен на мама. Както фигурата, така и начинът, по който жестикулира. Странно, че не съм го забелязал преди.
— Мразиш ли ме? — Тя сяда на ръба на леглото и ме поглежда дълбоко в очите.
— Не.
— Не чуваш ли какво ти казвам? — казва тя възбудено. Прозвучава сякаш не може да понася мисълта за направеното от нея. — Помогнах им, за да се сложи край. Заради теб!
Поглъщам думите една по една. Като неустоими сандвичи, напоени с бавнодействаща отрова. Изучавам очите й. За да видя дали мисли онова, което казва. Или разполага с цял арсенал от клишета и фрази за ситуации като тази.
— Но има и нещо друго — започва тя.
— Да?
— Ние…
— Какво?
— Ти и аз… — опитва отново.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Биорн, ние…
Тя стисва очи толкова силно, че изглежда сякаш се опитва да изстиска сълзи от тях.
Изпитателно:
— Даян?
— Аз! Не… издържам… повече! — Всяка дума се изтръгва от нея.
Слагам превързаната си ръка отгоре върху нейната. Заедно слушаме дишането си. Жуженето на апарата. Някъде отвън се чува далечен трактор. Вятърът преминава нежно през короните на дърветата. Някой удря с чук. Мотопед с дефектен ауспух профучава и бива бавно погълнат от тишината.
— Не можеш ли просто да приемеш, че това е прекалено голямо за теб? — пита тя тихо.
— Какво правиш тук, Даян?
— Те ме доведоха.
— От Лондон?
— Доведоха ме със самолет.
Ударите на сърцето отекват в дишането ми.
— Какво всъщност се случва?
Тя прави нещо странно. Започва да се смее. Весели, високи хълцания. На границата е на истерията. Не разбирам какъв е този пристъп. Но смехът е заразителен. Засмивам се и усмивката подпалва лицето ми в болка, която ме хвърля в полусънено състояние.
Когато се събуждам, тя си е отишла.
По-късно идва сестрата с една гигантска спринцовка. Тя се засмива, когато вижда ужасеното ми изражение, и помахва укорително ръка.
— Medicine! — извиква тя на развален английски и сочи към банката. — God for you, oui?130
— Where am I?131
Тя вкарва спринцовката в тройния разклонител на маркуча и кимва успокоително, докато инжектира течността.
— Please… Where? Am? I?132
— Yes, yes!133
Проследявам с поглед жълтеникавата струйка, която бавно се стича надолу към катетъра в долната част на ръката ми и изтрива болките и въпросите ми.
3.
Макмълин ме посещава отново малко по-късно същия следобед. Мехлемът и морфинът успокояват болките, но кожата боде и сърби, а морфинът превръща мозъка ми във водниста супа, в която мислите ми се блъскат.