— Ще получиш мехлем. За да облекчи паренето и сърбежа.
— Колко мило.
— Ще ти уредим самолет.
— Ние?
— Толкова си скептичен, Бьорн.
— Не съм свикнал да бъда преследван от всички.
— Може би не преследват теб.
— Ха-ха.
— Може би преследват нещо, което си присвоил?
— Може би съм склонен да го предам — казвам аз.
— На каква цена?
Изкушаващо е да кажа десет милиона крони. Ферари. И седмица на Малдивите с перуанска гола танцьорка, която през целия си живот е имала греховни фантазии, включващи албиноси. Но се задоволявам със следното:
— Едно обяснение.
— Какво повече искаш да знаеш?
— Истината. Не само частичка от нея.
— Още ли не разбираш? — пита той.
— Не — отговарям. — Но има хора, които вярват, че албиносите възприемат по-бавно от останалите.
Усмихва се, без да му е забавно.
— Ръкописът Q ли е?
— Q? — Той повдига вежди. — В кивота? Би било разочарование. Разбира се, не мога да изключа каквото и да било.
Поглеждам го, но той няма намерение да продължи.
— Освен това има и нещо друго, което искам да знам — добавям. — Нещо съвсем различно.
— Какво друго има?
— Връзката между смъртта на татко и тази на Де Уит.
— Връзка няма.
— Стига. Всичко е свързано.
— Те умряха. Никой от тях не е бил убит. Случайности, злополуки, обстоятелства. Всички умират рано или късно.
— Откъде знаеш с такава сигурност, че не са били убити?
— Познавах и двамата. Дори бях там, когато умря Де Уит. Провеждахме разкопки в Судан. Имах теория, че кивотът може да е заровен по време на поход по поречието на Нил. Чарлз бе също толкова убеден, че греша. Че кивотът е закопан в Норвегия. Спъна се. Глупава инфекция на раната. Бяхме в тропиците, далеч от всякаква помощ. Стана каквото е трябвало да стане. Но никой не го е убивал. Както и никой не е ликвидирал твоя баща.
— Толкова си уверен!
— Остави старите истории на мира.
— Как умря татко?
— Питай Грете.
— Питах я. Тя не иска да каже нищо. Какво знае тя?
— Грете знае почти всичко.
— Какво значи това?
— Трябва да я попиташ. Грете и аз… ние… ние… — За кратко той не успява да намери думи. След това си възвръща самоконтрола. — Бяхме влюбени, както може би знаеш. Чувствата ни се успокоиха с годините. Постепенно се превърнах в неин приятел. Всичко, което знам за смъртта на баща ти, ми го е разказвала тя.
— Та тя дори не беше там, когато се случи. Но аз бях.
— Тя знае. Затова знаем и ние.
— Как Грете може да знае нещо за смъртта на татко?
— Тя бе близък приятел на баща ти.
— Бяха колеги.
— И приятели! Много близки.
Една мисъл ме вледенява.
— Любовници?
— Не. Но толкова близки, колкото могат да бъдат двама.
— Никога не ми е разказвала за това.
— Защо би трябвало?
Премълчавам.
— Пишеха си писма — казва Макмълин. — Пазим ги в архива си. Хиляди писма, в които те обличаха в думи всичките си мисли и чувства. Би могло да се каже, че се използваха взаимно. Като приятели, като терапевти. Затова и ние знаем.
4.
Тази нощ спя лошо. Лицето ми гори и щипе. Всеки път, когато се унеса, се стряскам от сънищата, които блъскат и искат да влязат.
Лежа в тъмното и мисля за баба. Тя живееше на първия етаж на старата къща. През нощта приличаше на превит призрак, тършуващ в най-тъмните ъгълчета на къщата. Държеше зъбите си във водна чаша на нощната масичка и носеше бяла нощница, която се влачеше по пода. Когато мама и татко излизаха вечер, никога не исках да остана в нейната тежка тъмна спалня, сред мириса на камфор и балсам. Предпочитах страховете в собствената си стая и увереността, че тя ще ме чуе, ако извикам.
През деня тя бе сладка и мила, и сивокоса. Като млада била красива и ухажвана певица. Трудно ми беше да приема, че сбръчкалото се тяло някога е будило страсти у мъжете. Но се случваше на улицата към нея да се приближи един или друг старец и да попита дали не е пяла в театъра на „Тиволи“135 след войната. Те имаха предвид Първата световна.
В спалнята си, в нощното шкафче, баба държеше програма на театрално ревю от 1923 година. Там имаше нейна овална снимка. Човек не можеше да я познае. Сияеше срещу мен от жълто-кафявата хартия като звезда от ням филм. Под снимката стоеше моминското й име: Шарлот Викборг. И ако скриех с пръсти всичко, с изключение на очите, виждах, че това е тя. В едно друго време.
135
Тиволи — прочут увеселителен парк в Копенхаген, Дания, създаден през 1843 г. С комбинацията си от паркова част, концертна и театрална сцена, ресторанти и разнообразни атракционни съоръжения, Тиволи се е превърнал в модел за множество други увеселителни паркове. В норвежкия език тиволи е и думата за увеселителен парк. — Б.пр.