Не знам много за дядо. На човек все му се струваше, че е потиснат или пиян. Беше много слаб и носеше прекалено широки панталони, които тирантите издърпваха нагоре, чак до гърдите. Дъхът му миришеше на капки камфор и снус136. А под всичко това бе и острият дъх на „Еу дьо ви“, което той пиеше от бутилки, разположени в скривалища, за които той си мислеше, че не знаем. Животоподдържащи депа в съществуването на дядо.
Не знам кога най-после съм заспал. Но денят бе напреднал, когато започнах отново да си проправям път през жилавата мембрана на съня.
5.
Очите му са топли. В погледа му се таи мило разбиране. Зениците му са като тъмни горски езерца. Да погледнеш в тях е, като да се потопиш в хладката вода и да се оставиш на бавната смърт на удавянето. Сякаш единственото, което искаш от този живот, е да се изгубиш в тези очи и да доставиш удоволствие на този, който показва своята благосклонност, оставяйки те да се взираш в зениците му.
Спал съм. И съм се събудил. Срещнал бях този поглед. Част от мен е все още в лудостта на съня.
Майкъл Макмълин казва:
— Е, значи отново сме ние, двамата.
Той стои до леглото ми със скръстени ръце и ме наблюдава с поглед, излъчващ нещо, което не мога да опиша по друг начин, освен като нежност. Опитвам се да се събудя, да възвърна нормалното си състояние след съня.
— Предполагам, носиш със себе си нова кошница с изненади? — проговарям.
— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо!
Някъде вътре в мен нещо се свива.
Той изрича тържествено:
— Дойдох, защото трябва да поговорим.
Навън е вечер. Или нощ. Прозорецът е тъмен. Повърхността е толкова черна, че мракът можеше да е нанесен с четка по стъклото. Все още не знам къде съм. Дали се намирам в болнична стая в института. Или в болница в някой град.
— За какво искаш да говорим? — питам го.
Макмълин се обръща и отива бавно до прозореца. Лицето му се отразява в него. На стъклото бръчките изчезват, чертите се размиват и смекчават. И той изглежда като млад мъж.
— Някога носил ли си тайна — пита той, — толкова тежка, че да искаш да я занесеш със себе си в гроба?
Сещам се за татко. За мама и професора. За Грете.
Той все още стои с гръб към мен и говори на собственото си отражение.
— Своята съдба аз получих в наследство — продължава.
Трябва да е немалко бреме, мисля си, може би затова е станал толкова надут с годините.
— Моят баща, както и всички мъже в рода преди него са бранели тази тайна с живота си. — Той се обръща към мен с обезоръжаващо изражение. — Прости ми, ако звуча мелодраматично. Но не ми е съвсем лесно.
— Ако може да е някаква утеха, и на мен не ми беше никак леко.
С усмивка той сяда тежко на стола до леглото.
— Докъде си стигнал в догадките си? — ме пита.
— Не особено далеч.
— Разбирам, че си говорил с Питър?
Мълча.
— Всичко е наред — добавя бързо. — Той не е направил нищо нередно.
— Какво има в кивота?
Устата му се събира в тънка черта. В очите му има нещо дълбоко, неопределено.
— Аз все още мисля, че е Q — казвам.
— Дали? Нека разгледаме по-надълбоко един от фактите, които Питър несъмнено ти е разкрил. Когато йоанитите се разделят през хиляда сто деветдесет и втора година, това се дължи на една реликва, на която идните поколения дават името Кивот на свещените тайни. Самите те я наричат кивотът. Свещена реликва, която мнозина са се опитвали да проследят. Тогавашните и бъдещи царе и владетели, князе и духовници, кръстоносци и папи.
— Тъй като е съдържала нещо ценно?
— Странното е, че никой или във всеки случай малцина са знаели какво съдържа кивотът. Освен, че то би било нещо фантастично. Нещо свещено. Много от тях са имали своите предположения. Някои го смятали за Ковчегът на завета. Който, ако трябва да сме точни, е чиста измислица. Нищо друго, освен средновековна митологизация.
— Това ли намерихме при манастира „Верне“ — Кивота на свещените тайни?
— След разделението, контрол над кивота получила онази част на ордена, която останала в нелегалност. Но къде можели да го скрият? На кого можели да се доверят? Всички го търсели. Трябвало да го скрият възможно най-добре. И тогава направили гениален ход. Присъединили се към братята, изпратени в манастира „Верне“. Трима монаси — наречени Пазителите на кивота, тръгнали към далечния север. В пълна тайна. Никой не знаел за истинската им задача. Били трима високопоставени, уважавани монаси. Единият бил Великият магистър. Монасите, с които отпътували, не знаели, че спътниците им принадлежали към крило, откъснало се от ордена на йоанитите. Били тръгнали на свещена мисия. И никой не задавал въпроси. Всички приели мълчаливо, че тримата ги придружили чак до Норвегия и заживели откъснати от останалите монаси в манастира. Единствената им заслуга, както смятали другите монаси, била, че построили един октагон, на който присъдили свещена сила.
136
Снус — вид тютюн за орална употреба (поставя се под горната устна), т.нар. бездимен тютюн. Разпространен е в Скандинавия, най-вече в Швеция и Норвегия. — Б.пр.