Той прочиства гърло, потрива ръце. Подозирам, без да мога да обясня защо, че той ми разказва истината и едновременно с това я прикрива.
— Така ние най-накрая достигнахме до решението — продължава. — След осемстотин години. Отдавна знаем, че съществува предание за октагон в манастира „Верне“. Но въпреки десетилетните изследвания и полеви проучвания от 30-те години на миналия век, та допреди няколко години, бе невъзможно да се открие и най-малката следа, която да покаже къде би могъл да се намира октагонът. Докато на помощ не ни дойдоха съвременните технологии. Така да се каже, за една нощ. Поне в историческа перспектива. Археологическият сателитен спектроанализ. Миналата година получихме достъп до сателитни фотографии, които ясно и отчетливо ни показаха къде в манастира „Верне“ се намира октагонът. Just like that!137 — Той щрака с пръсти. — На дълбочина метър и половина в едно поле. — Той се засмива тихо. — Можеш ли да си представиш колко бяхме нетърпеливи? След осемстотин години най-накрая имаше възможност да открием реликвата. Да я отворим. Да махнем дървения сандък и да открием кивота от злато. Да отворим златния кивот и да видим какво има в него.
Той диша тежко през носа.
— Останалото бе дребна работа — продължава. — Уредихме си разрешително за разкопки. Имай предвид, че съветът разполага с неограничени ресурси. Пари, контакти… Норвежката Дирекция за управление на културното наследство е приятел на ОМИ. Такъв беше и твоят баща. Такъв е и професор Арнцен. Но дори и те не знаят частица от това, което разказах на теб тази вечер. Ти си привилегирован:
— Хиляди благодарности.
Някаква мисъл го кара да се засмее, но смехът е насочен навътре към него. Аз не помръдвам. Чувствам се сякаш нямам правото да бъда тук. И че най-лекият шум, най-дребното движение ще го накара да се стресне и замръзне.
— Искахме да подходим коректно — казва той. — Затова естествено, не се противопоставихме разкопките ни да бъдат контролирани от норвежки инспектор. Някой научен работник. Като цяло изобщо не мислехме за него. Контактите ни увериха, че той не би създавал проблеми. Някой сговорчив и добронамерен млад мъж. Някой, за когото нямаше нужда да мислим.
— Но сте сгрешили.
Макмълин ме поглежда сериозно. След това прави нещо неочаквано: намига ми и ме побутва леко с юмрук по рамото.
— Така си е, приятелю. Там сгрешихме.
Една сестра влиза с подлога в ръка, но се връща рязко, когато вижда Макмълин.
— Все още не разбирам, какво е това нещо вътре в кивота, което е така неописуемо ценно — казвам. — Или златото го прави толкова желан? Толкова ли е просто?
— Кивотът е само амбалаж. Опаковка.
— Тогава…
— Съдържанието му, Бьорн! Съдържанието му!
— Което е?
— Познание.
— Познание? — повтарям.
— Познание. Информация. Думи!
— Ръкопис?
— Който е ценен само ако попадне в правилните ръце.
— А това са твоите?
— Съвсем не моите. Аз имам само ключа към разбирането.
— Все още не разбирам какво загатваш.
— Помисли сам. Ръкопис!
— Значи е Q? — Въпросът излиза от мен като въздишка. Така разочароващо. След всичко, през което преминах, надявах се на нещо по-конкретно. Тръненият венец на Исус. Парченце от кръста.
— Ръкопис — повтаря той тихо, благоговейно. — Едно ръкописно предание. Но без правилното разбиране, ръкописът не е нищо повече от две хиляди годишен исторически артефакт. За да бъде разбран, ръкописът трябва да се чете с правилните очи.
— Две хиляди години! — казвам само.
— За ръкописа са се грижили добре през хилядолетието, преди да бъде поверен на йоанитите. Великите магистри го съхранявали лично в своите крепости и църкви до тринадесети век, когато той бил скрит в Манастира на Светия кръст. Знаем, че са правени редица опити да бъде присвоен кивотът. Страхът, че някой може да го открадне, най-вероятно е бил причината да бъде замесен Орденът на йоанитите. Разногласие сред тях относно съдбата на ръкописа довело до разделението в ордена.
— Ръкописът? За какво се отнася той?
От мястото, където е седнал, лицето на Макмълин изглежда почти прозрачно. Мога да видя мрежата от фини кръвоносни съдове под кожата му. Струва ми се, че ако светлината падаше по различен начин, щях да мога виждам направо през него. Той отваря уста, за да диша по-леко. Носи тайна, от която има болезнена нужда да се освободи.