На нощното шкафче в лъскавата болнична ваза има букет. Картичката виси полуотворена. Текстът е написан с писалка със закръглен, аристократичен почерк:
„Peaceful journey, Grethe!
Eternally Yours, MM“138
Макмълин ми поднесе частица от истината. Нищо повече. Частица от истината. Възможно е и нищо да не знам. Не знам на кое обяснение да вярвам. Не знам изобщо дали трябва да вярвам на което и да е от тях. Но знам едно: предам ли кивота на Макмълин, той ще изчезне заедно със съдържанието си завинаги. Ако са пазили тайната си в продължение на 2000 години, то най-вероятно ще успеят да я запазят за още толкова. Манастирът „Верне“ никога няма да се превърне в международен туристически център. Полетата около него никога няма да станат препълнени паркинги. Американските туристи никога няма да се редят в нетърпеливи опашки, за да надникнат в открития октагон през бронирани плексигласови прозорци или да разгледат копията — в превод на шест езика, на ръкописа от кивота. Тъй като никой никога няма да узнае затова.
Ще бъде, сякаш нищо никога не се е случвало.
Клепачите й потрепват. Тя поглежда нагоре през полуотворени очи. Погледът й е тежък, замъглен, заключен в мрак без сънища. Бавно тя успява да ме разпознае.
— Лилебьорн — прошепва.
— Грете…
Очите й опитват да фокусират и да задържат картина от една реалност, от която тя вече не е част.
— Как изглеждаш! — промърморва.
Първоначално не отговарям. След това разбирам какво е имала предвид.
— Само слънчево изгаряне — обяснявам.
Погледът й изчезва. След това тя отново идва на себе си.
— Откри ли нещо? — пита.
— Да — отвръщам аз.
После й разказвам всичко.
След като приключвам разказа си, тя не казва нищо. Само поклаща глава сама на себе си. Сякаш нищо не я изненадва.
— Значи било каквото било — проронва накрая.
Тишината около нас е изпълнена със звуци.
— Как е той? — пита тя внезапно.
— Кой?
— Майкъл? Добре ли е той?
— Добре е. Дойде в Осло заедно с мен. Но не искаше да… пречи.
— Той е с мен. По свой собствен начин.
— Ще му го предам.
— Винаги по свой собствен начин — продължава тя и поглежда нагоре към цветята.
— Има още нещо — казвам.
— Да?
— Ти и Макмълин… — помагам й.
— Да — шепне. Сякаш смекчава болките, говорейки тихо. — Макмълин и аз. В Оксфорд. — Очите й ме гледат нежно. — Той е толкова добър мъж. Като теб. Такъв добър мъж.
Поглеждам настрани към часовника, проследявам упоритата борба на секундарника с механизма.
— Как умря татко, Грете?
Тя затваря очи.
— Беше толкова нелепо.
— Но как?
— Ревнуваше! Ревнуваше майка ти и Трюгве.
— Значи и той е знаел за това.
— Не можеше да понесе да гледа как майка ти се влюбва в Трюгве.
— Мога да го разбера.
Но това дори не биваше да има значение. Не и изцяло. Тя щеше да се върне при него. Но той не можеше да гледа как жена му се отдава на друг.
— Но какво се случи?
— Не е моя работа. Нито пък твоя.
— Но ти знаеш.
Тя въздъхва.
— Моля те, Грете. Какво се случи?
— Не ме измъчвай с това сега, Лилебьорн!
— Моля те!
— Попитай доведения си баща, Лилебьорн. Той знае.
— Той ли уби татко?
— Не.
— Мама знае ли какво се е случило?
— Не.
— Но как.
— Недей да питаш повече.
— Защо не искаш да ми разкажеш?
— Защото така е най-добре.
— Най-добре?
— За теб.
— Защо?
— Не искай да знаеш! — Очите й са уморени, безжизнени.
— Моля те!
С усилие тя сплита пръсти над завивката си, крехко и немощно движение.
— Имай ми доверие! Не искай да знаеш!
— Напротив!
— Както кажеш… — въздъхва тя.
Изчаква мъничко, преди да продължи:
— Знаеш всичко за майка ти и Трюгве, нали…
Свеждам поглед. Сякаш се срамувам от майка си. Което си е така.
— Разбрах го още тогава — отвръщам.
— Те се влюбиха един в друг.
— Чудно как всички са се влюбили във всички други.
— Подобни неща се случват.