Когато отключих вратата на лятната къща, сякаш ме блъсна парфюмът на Даян. Стоях като хипнотизиран с ръка върху дръжката на вратата. Почти очаквах да чуя гласа й: „Hi, honey, you are late!“142 и да получа влажна целувка по бузата. Но когато затворих очи и вдишах, усетих единствено мириса на спарен въздух и на прах.
Мълчаливо преминах от стая в стая, дръпнах завесите, избутах умрелите мухи, отворих леко прозорците, известно време се мъчих, докато пусна водата след зимата.
След това оставих ваканцията да се загнезди в мен — тежка, ленива, гореща. Слънчеви дни и хладни вечери се навързаха в хармоничността на скуката.
Седнал съм навън на терасата, на слънце, в жълтеникавокафяви къси панталони и сандали. По радиото декламират температурите на водата. Много е топло. Островите Булерне се мъжделеят надалеч в маранята. Точно над фиорда Хуртен и Осгорстран те представляват безразборно нахвърляни точки по синята крайбрежна ивица. Чувствам дълбоко спокойствие. Донесъл съм си студена бира, която отворих с тирбушона. Няколко младежи крещят край трамплина долу при скалите. Едно момиче пада във водата с писък. След него се хвърля момче. С вяло движение гоня оса, която проявява неуместен интерес към бирата ми. Две птици пърхат срещу вятъра.
Някаква внезапна мисъл ме кара да се изправя и да се затътря до градинската порта, за да проверя пощенската кутия. Измежду рекламни брошури и избледнели бюлетини от Фюглевик намирам голям жълто-кафяв плик. Не е лесно да се предположи от колко ли време стои там. На плика липсва посочен подател. Но пощенското клеймо е от Франция.
Като сомнамбул занасям плика в момчешката си стая. Отварям го с ножичка за нокти и изтърсвам съдържанието му върху бюрото.
Кратко писмо. Изрезка от вестник. Снимка.
Писмото е писано на ръка, почеркът е възлест, завъртян:
Рен льо Шато, 14 юли
„Хер Б. Белтьо!
Вие не ме познавате, но моето име е Марсел Авиньон и съм пенсиониран лекар тук, в Рен льо Шато. Пиша ви това писмо по молба на един наш общ приятел, Майкъл Макмълин, който ми даде името ви и адреса ви през лятото. С болка трябва да ви съобщя, че преуважаемият господин Макмълин почина през изминалата нощ. Той умря тихо в съня си след кратко и за щастие безболезнено боледуване.
Часът бе четири и половина сутринта.
Заедно с милата му дъщеря, Даян, която прекара нощта с него, аз присъствах на последните му часове.
Едно от последните неща, които направи, бе да ме инструктира какво да ви напиша и какво да изпратя заедно с писмото. Той каза също, че вие (и тук трябва да цитирам по заслабващата си памет) «какъвто сте костелив орех, ще направите точно онова, което си поискате с информацията». От своя страна бих си позволил да добавя, че в думите му се усещаше привързаност, която издаде колко неизмеримо много той ви цени като приятел. Затова за мен е чест и щастие да изпълня малката услуга, за която ме помоли хер Макмълин, а именно да ви изпратя изрезка от вестник и една снимка. Според него вие ще разберете връзката. Надявам се да е така, тъй като аз, искрено казано, не мога да ви помогна. Позволете ми накрая да поднеса своите съболезнования с най-дълбока и искрена съпричастност, тъй като разбирам, че загубата на вашия приятел ще ви донесе мъка, както донесе и на мен. Ако мога по някакъв начин да ви бъда от полза за в бъдеще, моля не се колебайте да се свържете с долуподписания.“
Снимката е черно-бяла. На нея има разпокъсани парчета от древен ръкопис върху матирано стъкло с подсветка. Една ръка в латексова ръкавица почиства с четка невидим прах.
Това е пъзел от парченца папирус, привиден хаос от фрагменти, които се стремят към някаква цялост.
Символите са неразбираеми. Почеркът е равен, прав.
Очите ме сърбят и сълзят.
Ръкопис…
Въпреки че нито мога да прочета текста, нито да разтълкувам каквото и да било от непознатите ми знаци, продължавам да седя, вперил поглед в тях. Не знам колко дълго. Но когато идвам на себе си, задъхан, наведен над бюрото, и с дневник, разтворен до снимката и изрезката от вестник, часът наближава единадесет.
Изрезката е от вестник „Ла Депеш дьо Миди“, издаван в Тулуза.
Свещеници протестират срещу реставрирането на древна църква в „Льо Лю“
Безие. Местни активисти, между които и двама свещеници, бяха арестувани вчера следобед от полицията в Безие по време на незаконна демонстрация пред древната църква „Льо Лю“, позната на народен език като „Покоят на Христос“.