— Съмнявам се — отговаря.
Чудя се как ли звучи гласът й, когато вечер се промъква до мъжа си любвеобилна и похотлива.
— Идвам от Норвегия, за да се срещна с него!
Поглежда ме през тънка стена от лед. Така трябва да са се чувствали и те, бедните хора, принасяни в жертва, когато са се взирали в очите на главната жрица в секундите, преди тя да забие ножа в сърцата им.
Съзнавам, че битката е загубена. Заемам химикалка от бюрото й. Тя се изопва на стола. Вероятно пресмята колко мастило използвам.
— Добре, госпожо, ако все пак евентуално се сетите за нещо, бихте ли била така любезна, да се свържете с мен — подавам й визитната си картичка, където съм записал името на хотела. — Тук?
Тя се усмихва. Не мога да повярвам на очите си. Усмихва се ужасно мило и това трябва да се дължи на факта, че разбира, че си тръгвам.
— Разбира се — изгуква и поставя картичката на самия ръб на бюрото.
Точно над кошчето за боклук.
3.
Около привидно простия строително-технически детайл, какъвто е една колона, съществува цяла изкуствоведско-архитектурна наука със собствена типология и терминология, които могат да те оставят без дъх.
Двете мраморни колони, пред които стоя и се дивя, спадат към 2500-годишния йонийски стил. За една йонийска колона на изкуствоведа може да му хрумне да каже, че „завитите краищата на волутите51 частично покриват ехина52“, както и че „базата на колоната е съставена от редуващи се торуси53 и трохилуси54“. Ала-бала! Всяка наука, всяка дисциплина се обграждат със своя терминология и собствен, дистанциращ я речник. Ние другите стоим отвън и зяпаме с отворени уста.
Колоните носят стена с фронтон55, в който херувими и серафими се прескачат около 1900 година.
В тухлените стени от двете страни на входа са закрепени с винтове месингови табели, така излъскани до блясък, че отразяват колите и двуетажните червени автобуси, преминаващи зад мен. Гравираните букви са запълнени със сребро. Никой не би могъл да обвини Общността за международни изследвания в пестеливост.
Двойната врата е от кървавочервен дъб. Предназначението на чукчето на вратата е преди всичко да напомня, че на това място не се хлопа напразно. От дясната ми страна — на два метра от камерата за наблюдение непосредствено под тавана — има вграден в стената домофон от черна пластмаса. Сякаш за да компенсира този ужасен сблъсък на стилове, звънецът е във формата на цвете (или на слънце?) от злато.
Позвънявам. Устройството изжужава и ме пуска да вляза. Без въпроси.
Голямата просторна рецепция прилича на банка, в която трябва да имаш записан час, за да внесеш пари. Чува се леко бучене от приглушени гласове и забързани стъпки. Стените са облицовани с наситенокафява ламперия, а над нея висят маслени платна, които вероятно са заети от Националната галерия. Лакът на керамичната мозайка на пода блести. По средата на помещението, през четириъгълна дупка в пода и нагоре към скосените оберлихти56 на тавана, точно под облаците, расте палмово дръвче, което изглежда сякаш тъжи по Сахара.
Единственото нещо, което не се вписва в атмосферата, е бабата.
Зад едно бюро, толкова голямо, че човек би могъл да играе тенис на маса на него, седи сивокоса възрастна жена и плете. Поглежда ме. Лъчезарна е. И същевременно не спира да плете. Може би защото обстановката се съчетава трудно с гледката на някаква плетяща баба, но аз се обърквам.
— Мога ли да ви помогна? — пита усмихнато. Иглите за плетене дрънкат при допир една с друга.
— Какво плетете? — изтърсвам.
— Чорапи. За внучето. Момченце. А, darling, има ли нещо друго?
Въпросът й е зададен с шеговит тон. Обичам я. Бих поставил туптящото си сърце в ръцете на човек с чувство за хумор.
Представям се и обяснявам, че идвам от Норвегия.
— The land of the midnight sun57 — усмихва се тя разбиращо. — Тогава може би познавате Тур Хейердал58? — Смехът й се търкаля и бълбука. — Такъв очарователен мъж! Отбива се често. Какво мога да направя за вас?
— Надявам се да се срещна с Майкъл Макмълин.
Очите й се уголемяват. Оставя плетката настрани. Чувствам се като някой напълно неочакван пришълец. От планетата Юпитер. Който току-що е помолил да му развалят пари за автомата на паркинга, където е оставил летящата си чиния.
51
Волута — архитектурен елемент, който в единия край е завит спиралообразно. Присъщ на капителите на колоните в йонийски стил. — Б.пр.
53
Торус — архитектурен елемент с изпъкнала полукръгла или полуелипсовидна форма, съставна част на базата на колона. — Б.пр.
54
Трохилус — архитектурен елемент с вдлъбнат полукръгъл или полуелипсовиден профил. — Б.пр.
55
Фронтон — триъгълна или полукръгла украса над входа на сграда, над прозорец и др. — Б.пр.
56
Оберлихт — прозорец, разположен обикновено на тавана или нависоко в близост до него с цел максимално допускане на максимално количество естествена светлина във вътрешното пространство. — Б.пр.
58
Тур Хейердал (1914–2002) е норвежки пътешественик, биолог, археолог, антрополог. Прочува се с експедицията със сала „Кон-Тики“, с който пропътува около 8000 км за 101 дни от Южна Америка до островите Туамоту (част от Френска Полинезия) и с прекосяването на Атлантическия океан с тръстиковата лодка „Ра II“. По времето, когато настоящата книга излиза за първи път в Норвегия (2001) Тур Хейердал е все още жив. — Б.пр.