— О, боже…
— Има ли проблем?
— Той… Боя се, че господин Макмълин е в чужбина. Ужасно съжалявам! Имахте ли уговорка с него?
— Ако трябва да съм искрен, не. Кога се очаква да се завърне?
— Не знам. Господин Макмълин не е от хората, които… Може би някой друг може да ви помогне?
— Аз съм археолог — казвам й. Езикът не ме слуша съвсем, на английски „археолог“ съдържа прекалено много съгласни една след друга — „аррр… ки… оло… джист“. — Макмълин участва в проект по археологически разкопки. В Норвегия.
— Така ли?
— Налага ми се да разговарям с него. Възможно ли е да се свържа по някакъв начин? По мобилен телефон?
Засмива се примирено.
— За съжаление не. Едва ли ще е възможно. Quite impossible!59 Разбирате, че като председател на общността, Макмълин има кабинет тук, но той идва и си тръгва, без да ни докладва — тя се привежда напред и снишава глас, — на нас, които сме оставени тук да поддържаме ред сред тези некадърници. Но може би управителят би могъл да помогне?
— Благодаря.
— Мистър Уинтроп! Един момент. — Набира някакъв вътрешен номер. Обяснява, че г-н Балто от Норвегия е дошъл единствено с цел да разговаря с г-н Макмълин. — Yes, really! No, no appointment! Yes, isn’t it?60 — И ще е възможно ли да се срещне с г-н Уинтроп наместо това?
Повтаря „аха“ няколко пъти, казва благодаря и затваря.
— За съжаление мистър Уинтроп е зает, но секретарката му казва, че той ще може да се срещне с вас утре. В девет часа. Дали би ви било удобно?
— Разбира се.
— Значи, целият дълъг път от Норвегия свършва тук, а!
Получавам разрешение от бабата да надникна в библиотеката на организацията, въпреки че е затворена днес.
Очарованието ми от библиотеки ми е останало от детството, когато местният филиал на Дайхманске библиотек61 беше моето убежище след училище, след като мама ме изгонеше навън да си играя със загорелите от слънцето момчета с добро зрение, които искаха да играят футбол или на държави. Има нещо покрай лавиците с книги, което ме изпълва с благоговение. Тишината. Азбучното и тематично систематизиране. Мирисът на хартия. Приключенията, драматизмът, преживелиците. Мога да обикалям в Дайхманске с часове, да издърпвам книги, да ги прелиствам, да поседна с някоя, която ме е увлякла, да преглеждам каталожните карти в дългите тесни шкафчета, да търся в електронните системи.
В библиотеката на Общността за международни изследвания също се усеща необяснимо спокойствие. Също като в църква. По средата спирам със скръстени ръце и се вглеждам, възприемам.
— За съжаление е затворено.
Гласът е светъл, леко остър. Обръщам се в посоката, от която идва.
Трябва да е стояла тиха като мишле и да ме е наблюдавала. Най-вероятно се е надявала да изчезна. Ако само е достатъчно тиха. Седи надалеч при шкафовете с архиви. В скута, върху полата от туид, лежи купчина картотечни карти.
— Жената вън на рецепцията ми позволи да поогледам — обяснявам й аз.
— Тогава всичко е наред!
Усмивката придава на момичешкото й лице нещо по-зряло. Предполагам, че е около 25-годишна. Има полудълга, червеникаворуса коса и намек за лунички. Сладка е. Онова, което привлича погледа ми, са очите й. Като в калейдоскоп, ирисът им блести с различни цветове. Случвало ми се е да осъзная, че съществуват цветове, които само аз съм виждал. Не можеш да опишеш цвят. Един учен може да обясни спектралните измерения на светлината, това, че дължината на вълните на червения цвят е 723–647 нанометра, но в същината си всеки цвят е субективно изживяване. Следователно не е нелогично да се твърди, че всички ние виждаме цветове, за които само ние самите знаем. Мисълта за това е пленителна.
Такива са и нейните очи.
Слага купчината карти върху количка. Слаба е, неособено висока. Ноктите й са много дълги, остри и лакирани в наситеночервен цвят. Никога не съм мислил за ноктите като за нещо чувствено. Но не мога да гледам нейните, без да си представям какво би било да драска по гърба ми с тях.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита.
Интонацията, погледът, крехката фигура — нещо в нея навива пружинката, която задейства механизмите ми. В присъствието й има нещо нервно, някаква неуморимост.
— Не съм съвсем сигурен какво търся — отговарям й.
— Не, тогава няма да ви е лесно и да го откриете.
61
Дайхманске библиотек — най-голямата публична и една от най-старите библиотеки в Норвегия. — Б.пр.