— Чудя се за толкова много неща. Нямате готови отговори, нали?
— Какъв е въпросът?
— Не знам. Но ако вие успеете да намерите някакъв отговор, то аз със сигурност ще успея да формулирам въпрос.
Тя поклаща глава и се засмива и точно в този момент аз се влюбвам в нея. Толкова малко е нужно.
— Откъде сте? — пита.
— Norway.62
Повдига вежди.
— What do you mean — nowhere?63
Наблягам на „р“-то:
— Nor-way. I’m an… — нагласям си езика, за да го изговоря правилно — archae-olo-gist.64
— Ангажиран от общността?
— Не точно, не. Дори напротив, може да се каже. — Засмивам се напрегнато.
— Тук сте, за да правите проучвания?
— Тук съм, за да се срещна с Майкъл Макмълин.
Поглежда ме бързо и изумено. На път е да каже нещо, но се спира своевременно.
— О! — изрича накрая.
Звукът оформя устните й в сладка малка муцунка.
— Имам няколко въпроса към него.
— Всички сме така.
Усмихвам се. И тя се усмихва. Аз се изчервявам.
— Какъв тип библиотека е тази? — питам.
— Най-вече научна литература. История. Теология. Философия. Археология. Културология. Математика. Физика. Химия. Астрономия. Социология. География. Антропология. Архитектура. Биографични книги. И така нататък…
— Аха — подмятам, — тривиалностите на живота.
Тя се засмива отново и ме поглежда с любопитство, като сигурно се пита що за създание съм и кой ли е отместил камъка и ме е освободил.
— И вие сте библиотекарката? — питам.
— Една от тях. Казвам се Даян! — Протяга ръка с червените нокти.
Аз я стисвам.
— Аз съм Бьорн.
— О? Като тенисиста? Борг?
— Мислите ли, че си приличаме?
Измерва ме с поглед, дъвчейки молива си.
— Е — отвръща закачливо, — той имаше може би една идея повече цвят от вас.
4.
Вечерям в свърталището на заклетите лондонски вегетарианци. Ентусиазиран, избирам си едно от най-скъпите ястия в менюто с брюкселско зеле, печурки и аспержи, сметанов сос и чесън.
Би трябвало да мисля за ковчежето. И за наглите маневри на Лайлуърт. Би трябвало да размишлявам над мистерията около Чарлз де Уит. Трябваше да позвъня на Грете. Тя сигурно щеше да може да ми обясни. Де Уит може да се е оттеглил. Визитната картичка не изглежда съвсем нова.
Вместо това мисля за Даян.
Може би причината да се влюбвам толкова лесно се крие във факта, че виждам във всяка жена евентуалната любовница и бъдеща съпруга. Една усмивка, един глас, едно докосване… Не съм отблъскващ. Блед съм, но не грозен. Казват, че имам мили очи. Червени са, да, но са мили червените ми очи.
Мислите ми се въртят около представите за собствените ми вътрешни загадки, докато ям брюкселското зеле, гъбите и аспержите. И изпразвам гарафата с вино.
След това се оригвам и си тръгвам.
5.
Веднъж учителката ми по норвежки ми зададе следния въпрос:
— Ако не беше човек, Бьорн, а цвете, кое би искал да бъдеш?
Хрумваха й най-чудновати въпроси. Мисля, че й беше забавно да си играе с мен. Бях една изпълнена с благодарност жертва. Бях на седемнадесет. Тя бе два пъти по-възрастна.
— Цвете, Бьорн? — повтори. Гласът й беше мек, топъл.
Надвеси се над чина ми. Все още си спомням аромата й: топъл, приятен, изпълнен с влажни тайни.
В класната стая беше тихо. Всички се чудеха какво ли цвете би бил Бьорн. Или се надяваха, че ще запелтеча и ще се изчервя, както правех всеки път, когато тя се навеждаше над мен с всичките си аромати и поклащащи се изкушения.
Но поне веднъж аз имах отговор на вечните въпроси.
Разказах й за сребърния меч.
Той расте в кратерите на вулканите на Хаваи. В продължение на двадесет години е едно срамежливо топче, покрито със сребристи власинки. Събира сили. Внезапно някое лято експлодира в пищни цветове, в жълто и пурпурно. И след това умира.
Отговорът ми я остави безмълвна. Известно време стоеше до чина ми и се взираше с любопитство в мен.
Какво, по дяволите, беше очаквала да отговоря? Кактус?
6.
Съобщението е написано на ръка с момичешки почерк, пълен с камшичета и завъртулки, на бланка на хотела, където е отпечатано: A Message To Our Guests65 с готически букви: