Но най-вече мисля за Даян.
В 2:30 часа се събуждам внезапно и запалвам нощната лампа. Замаян от съня, набирам номера на Грете.
В една малка страна, в малък град, в апартамент в една жилищна сграда на Фрогнер, един телефон звъни самотно.
7.
Има приятни начини да се събудиш. С целувка по бузата. Птича песен. Струнен квинтет на Шуберт в до мажор. Пухтящият шум от моторна лодка.
А има и неприятни. Повечето са такива. Например един звънящ телефон.
Затътрям се към слушалката.
— Грете — промърморвам.
Часът е осем и петнадесет. Успал съм се.
— Мистър Белто? — пита женски глас.
Гласът ми е познат, но не успявам да го разположа в събитията от последните дни.
— Да?
Тя се колебае.
— Обаждам се от Лондонската географска асоциация. — Гласът е напрегнат, хладен, сдържан и в същия момент в съзнанието ми изплува образа на фурията зад бюрото. Садо-мазо повелителката е оставила вкъщи кожената си пола и камшика и си е сложила елегантния секретарски костюм и порядъчния глас.
— Да?
Отново се колебае. Разговорът не й е по вкуса.
— Изглежда е станало недоразумение.
— Аха?
— Вие питахте за… Чарлз де Уит?
— Да? — Злобна усмивка изкривява устните ми.
— I’mterribly sorry…66 — Тонът й е толкова сух, че бих могъл да разделя думите една от друга и да натроша буквите на прах. — Изглежда, че действително имаме човек с името Чарлз де Уит.
— Наистина? — Преигравам с учудването, за да удължа унижението й.
По начина, по който поема въздух, разбирам, че е стиснала устни. Това ми доставя удоволствие.
— Може би сте го забравили? — питам.
Тя прочиства гърло. Разбирам, че някой стои до нея и слуша.
— Мистър Де Уит ще се срещне с вас с най-голямо удоволствие. За съжаление в момента той не е в Лондон, но го чакаме да се върне със сутрешния полет. Помоли ме да му уговоря среща с вас.
— Колко мило! Може би и вие ще искате да присъствате? Така ще можете да се запознаете с него? — Това е проблем, който си имам — понякога ставам саркастичен.
Тя решава, че е под достойнството й да отговори.
— Можете да дойдете в…
— Момент! — прекъсвам я. Опитвам се да се направя на важен. Никога не съм крил, че мога да бъда дяволски лош. — Мистър Де Уит може да се свърже с мен, когато се върне. Програмата ми е напрегната.
— Мистър Белто! Той изрично ме помоли да…
— Несъмнено ще бъдете така мила да му дадете номера на хотела. Ще съм свободен през следобеда и през вечерта.
— Мистър Белто!
— На рецепцията приемат съобщения.
— Но…
— И предайте на мистър Де Уит, моля, специални поздрави от мен! Ще чакам да се обади.
— Мистър Белто!
Затварям и кикотейки се, спускам крака на пода. В куфара си намирам бельо, чорапи и риза. Обличам се, преди да позвъня на Грете. Вече не ме учудва, че тя не отговаря.
Отивам в тоалетната. Урината ми мирише на аспержите от предната вечер. Изумих се, когато разбрах, че има изключително малко хора, които имат достатъчно остро обоняние, за да усетят миризмата на аспержи в урина.
Вкопчвам се във всичко, което ме прави уникален.
8.
— А! Мистериозният мистър Белто!
Антъни Лукас Уинтроп-младши е пълен нисък мъж с кръгла като гюлле плешива глава и бълбукащ смях, който го оприличава на клоун, ангажиран да забавлява разглезените деца на нечий изискан рожден ден. Подава ми ръка. Късите му пръсти приличат на космати наденички със златни пръстени по тях. Очите му искрят весело насреща ми, лицето му прилива от сърдечност и бащинска загриженост.
Нямам му доверие. Долавям нещо в гласа му.
Бабата с плетивото ме бе завела нагоре по широките мраморни стълби до третия етаж и по колонадата, изпълнена с ехо от стъпки и тихи гласове, покрай един ъгъл и чак до чакалнята на Уинтроп.
Той ме въвежда в кабинета си.
Това не е кабинет. Цяла вселена е. Далеч навътре, при сводестите прозорци, различавам бюрото. В другия край, до вратата, се намира офис гарнитура. По средата кръжат мъглявини, комети и черни дупки.
— Да разбирам ли — питам със заядлива усмивка, — че обичате да си играете на Господ?
Усмихва се несигурно.
— Астроном съм. По професия.
Той разтваря ръце със смутено изражение, сякаш оставяйки професията си да обясни чудноватия факт, че той е превърнал кабинета си в миниатюрна вселена.