— Звучи впечатляващо. А общността днес?
— Получаваме финансова и професионална подкрепа от всички клонове на науката. Получаваме пари от държавния бюджет и от собствениците ни, а също и дарения от университети и научни среди по цял свят. Имаме над триста и двадесет служители на щат. Както и океан от учени, работещи по временни проекти. Имаме контакти в най-големите университети. И представители навсякъде, където се провежда някаква важна изследователска дейност.
— Аз никога не съм чувал за вас.
— Странно!
— Не и преди да открия, че общността стои зад археологическите разкопки, които ми бе възложено — ха-ха! — да следя.
Уинтроп разлиства отнесено някакви документи по бюрото.
— Какво можете да ми разкажете за Майкъл Макмълин? — гласи следващият ми въпрос.
Уинтроп вдига поглед от документите си.
— Велик мъж — изрича благоговейно. — Председател на Общността за международни изследвания. Един доста благосъстоятелен възрастен господин. Джентълмен. Космополит! В Оксфорд му присъждат титлата „професор“ непосредствено след войната. Оттегля се от изследователската дейност през хиляда деветстотин и петдесета година, за да посвети живота си на общността.
— Къде е той сега?
— Чакаме го да се върне всеки момент. Скоро ще имате възможността да се срещнете с него. Той много би искал да се запознае с вас.
— Каква е неговата специалност?
Уинтроп повдига вежди. На плешивата му глава това изглежда сякаш ластици, прикрепени на тила му, повдигат веждите високо на челото.
— Не знаете ли? Той е археолог. Също като вас. И като вашия баща.
9.
Даян седи зад банката и се взира в зеления текст на компютъра. Сладка е, когато е съсредоточена. Сладка е също така и когато не е.
Слънцето се прелива вътре през големите прозорци и изпълва библиотеката с мека светлина.
Застанал съм точно на вратата. В ръцете си стискам навита на руло брошура на ОМИ, която получих от Уинтроп. На раздяла той се изхили с глупавия си клоунски смях и каза, че се радвал, че съм склонен да сътруднича. Склонен да сътруднича? Той естествено си въобрази, че си е свършил работата. И че аз съм се решил да изтичам право вкъщи, за да му занеса проклетото ковчеже. Трябва да мисли, че съм лесен за убеждаване, а също, че съм доста глупав.
С едно предпазливо покашляне, което отеква в катедралната тишина, пристъпвам една крачка навътре в библиотеката. Даян поглежда към мен отнесено. Съсредоточеното й изражение се преобразува в усмивка. Светлината ми погажда номер — струва ми се, че се изчервява.
— Пак ли вие? — казва тя.
— Точно се срещнах с Уинтроп.
Става и идва към мен. Била е старателна сутринта (представям си я), когато си е избирала дрехите. Облечена е с кремава копринена блуза, тясна черна пола, която отива на фигурата й, черни найлонови чорапи, обувки на високи токове.
— Ние му казваме: „The man in the moon“69 — засмива се и слага ръка на моята.
Усмихвам се насилено. В главата ми докосването отключва поток от хормони.
— Даян, можеш ли да ми помогнеш?
Колебае се за миг. След това казва:
— Разбира се.
— Може би не е толкова просто това, за което се нуждая от помощ.
— Ще направя каквото мога. Но невъзможното би отнело малко повече време.
— Става въпрос за информация от компютърната ви система.
— За?
— Има ли място, където можем да поговорим. Където — снишавам глас още малко, — няма да ни се налага да си шепнем.
Тя хваща ръката ми (леко, нежно) и ме превежда през библиотеката към кабинет с врата от матирано стъкло. Кабинетът е безличен. Лавици, отрупани с дебели папки. Старинно бюро със скъп монитор върху луксозна поставка. Клавиатура с навит кабел надолу към терминала на пода. Празен пепелник. Пластмасова чаша с малко кафе и няколко фаса вътре. Нестабилен офис стол. На него сяда Даян. Поглежда нагоре към мен. Аз преглъщам. Обладан съм от съзнанието, че съм сам с нея и че мога (чисто хипотетично) да се наведа напред и да я целуна. И ако тя отговори на целувката ми и, може би, въздъхне сладостно, бих могъл (все така теоретично) да я повдигна и да я сложа на бюрото и да я любя силно и диво. И след това да опиша всичко в едно читателско писмо до някое мъжко списание.
— Е, какъв ти е проблемът? — пита тя.
Проблемът ми е, че имам някак прекалено много проблеми.
Столът изскърцва под тежестта ми.