Мъжете около Даян проследяват погледа й. Като ме видят, поглеждат отново към нея. Сякаш за да проверят дали не е късогледа или умствено изостанала. Или специалист, помагащ на пациент в приобщаването му към обществото, който го е извел на забавление. Или може би сладко маце, което съм си поръчал по телефона.
С извинения си пробивам път през крещящата тълпа и се вмъквам между Даян и немец, който пее някаква пиянска песен. В Лондон има около 7000 кръчми. В много от тях посетителите са изключително туристи. Англичаните си имат своите скрити убежища. Разбирам ги. Примамваме с банкнота келнера към масата ни. Даян поръчва две светли бири. Изпиваме ги бързо.
Уличното движение преминава покрай нас в движеща се маса от метал. Светлинните фонтани на неоновите реклами се изкривяват във външния ръб на очилата ми. Чувствам се изгубен. На друга планета. За Даян това е вкъщи. Пъхнала е ръката си в моята и бърбори, изпълнена с онази самоувереност, израснала от отражението, което е оставила в огледалото след часовете, прекарани над кутията с гримове и в гардероба. Сложила си е червени найлонови чорапи, черна пола и червена блуза под късо кадифено яке. За бельото мога само да фантазирам. Носи малка чантичка, чиято презрамка пристяга по диагонал гърдите й. Косата си е прибрала в конска опашка.
— Сетих се да се обадя на Луси. Не съм ли добро момиче?
— Луси?
— От библиотеката. На Британския музей. Тя с голямо удоволствие би ти помогнала.
— С голямо удоволствие?
Тя се смее.
— Луси е страшно любопитна що се отнася до всички мои авантюри.
Докато Даян разказва за веселата Луси, аз размишлявам над факта, че съм „авантюра“.
Харесвам тихи жени. Леко стеснителни, затворени в себе си жени. Не такива, които подсвиркват на мъжете в баровете. Харесвам жени, които са изпълнени с мисли и чувства, но които не ги споделят с кой да е. Не разбирам какъв тип жена е Даян. Или защо съм така привлечен от нея. Още по-малко разбирам какво тя вижда в мен.
На „Гарик стрийт“ има френски вегетариански ресторант, известен с фантастичните си menu potager80, и с надутите си цени. Ако възнамеряваш за първи път да поканиш красива жена на вегетарианска вечеря, над теб ще се стовари проклятие, ако не си се устремил към най-доброто.
Убеждавам Даян да опита бобена каша с коричка от сирене. За себе си поръчвам огретен от патладжани и цели аспержи с винегрет. За предястие се договаряме за палачинки със спанак и печурки, които фъфлещият келнер с присвитите очи ни препоръчва с неохота. Едно от преимуществата на вегетарианските ресторанти е, че келнерите са без предразсъдъци. Затова те се отнасят с един албинос също толкова надменно, колкото и с останалите гости.
Когато келнерът записа поръчката, запали свещта и се оттегли, Даян поставя лакти на масата, скръства ръце и ме поглежда. Тъй като светлината в ресторанта е приглушена и тъй като лицето ми се къпе в сенки, които ще скрият изчервяването, и тъй като подобни дребни детайли ми дават определена закрила, аз се осмелявам да се пошегувам с немислимото:
— Знам защо излезе с мен.
Думите ми я смущават. Тя се изправя.
— О?
— Любопитна си в какво се превръщат албиносите в полунощ — казвам.
Тя се взира неразбиращо в мен. После започва да се смее.
— Кажи ми защо тогава! — моля я аз.
Тя си прочиства гърлото, стяга се и ме поглежда накриво.
— Защото те харесвам!
— Харесваш ме?
— Никога не съм срещала някой като теб.
— Да, мога да ти повярвам.
— Не ме разбирай погрешно. Казвам го в добрия смисъл на думата.
— Ъъ… благодаря.
— Не си от хората, които се предават лесно.
— Мисля, че точната дума е „упорит“.
Засмива се и ме поглежда отново.
— Нямаш ли си приятелка? Там, вкъщи?
— В момента не. — Едно меко преувеличение. Не ми се иска да изглеждам като нещастник. — А ти?
— Нито пък аз в момента. Но сигурно съм имала стотици. — За кратко се задържа на границата между смеха и отчаянието. За щастие смехът побеждава. — Задник със задник! — казва в празното пространство.