Мълча. Да се занимавам с чуждите любовни мъки не е най-силната ми страна. Достатъчно проблеми си имам със собствените.
Тя ме поглежда в очите. Опитвам да отвърна на погледа й. Не е толкова просто. Лошото ми зрение причинява неволни движения на очните ябълки. Състоянието се нарича нистагъм. Лекарите смятат, че се дължи на усилието на окото едновременно да фокусира и да разпредели светлината, което настъпва през ириса. Но за повечето хора изглежда като нервно бягане на погледа.
— Ти не си като другите — казва тя.
Предястието идва. Ядем в тишина.
Чак когато келнерът сервира основното ястие, налива вино, просъсква „Bon appetite!“ и с поклон се оттегля към тъмното си, влажно скривалище до кухнята, Даян се оживява. В продължение на един дълъг миг тя седи и ме наблюдава, като ту се усмихва, ту прехапва долната си устна. Набожда едно бобче и го пъхва в устата си.
— И така — защо стана археолог? — пита тя.
Отговарям, че съм станал археолог, защото имам чувство за историчност, за систематичност, дедукция, тълкуване и разбиране. Теоретично можеше да стана психолог. Психологията е изкуството да упражняваш археологията в душите на хората. Но съм прекалено стеснителен, за да мога да бъда добър психолог. Освен това не питая почти никакъв интерес към проблемите на другите. Не защото съм егоист, а защото моите собствени проблеми ми стигат.
— Какво е това ковчеже, Бьорн? — пита тя.
Побутвам аспержата напред-назад в чинията, преди да отговоря:
— Има нещо, което крият. Нещо ужасно голямо.
— Какво би могло да бъде?
Поглеждам през прозореца. Товарна кола с тъмни стъкла стои неправилно паркирана до ръба на тротоара. Забивам вилицата си в аспержата и потръпвам. Представям си камери и микрофони зад тъмните стъкла на колата. Понякога имам проблеми с параноята си.
— Нещо толкова голямо, че те биха стигнали много далеч, за да го запазят в тайна — изричам тихо.
— Кои са те?
— Всички. Никой. Не знам. Макмълин. Лайлуърт. Професор Арнцен. ОМИ. Дирекцията за управление на културното наследство. Всички заедно. Може би ти също?
Тя не отговаря.
— Последното беше шега — казвам.
Тя ми намигва и оплезва език.
— Трябва да са попаднали на нещо през хиляда деветстотин седемдесет и трета година — казвам. — В Оксфорд.
— В Оксфорд?
— Всички следи водят там.
— Към седемдесет и трета?
— Да?
Болезнена гримаса преминава по лицето й.
— Има ли нещо? — питам.
Зад нас някой преобръща бутилка. Келнерът дотичва с укорително изръмжаване.
Даян разтърсва глава.
— Не — казва с далечен глас.
— Има толкова много неща, които не мога да подредя — продължавам аз. — Неща, които не си пасват.
— Може би ти не виждаш връзките? — предполага тя.
— Как мислиш? — питам я. — Как би могла ОМИ да знае къде точно е било заровено ковчежето?
Въпросът я изненадва.
— Знаели ли сме?
— Очевидно. Професор Лайлуърт, Де Уит и татко разглеждат още през хиляда деветстотин седемдесет и трета година в своята монография възможността на мястото да лежи заровен кивот. Едва през тази година те са сметнали за подходящо да почнат търсенето.
— Не е толкова странно. Миналата година получихме сателитните снимки, които разкриха къде точно се намира октагонът.
Трябваше да предвидя това.
— Действителността никога не е такава, каквато я виждаме — казвам. — Някой дърпа конци, които са невидими за нас.
— Какво имаш предвид?
— Знаели са точно какво търсят. Къде да го търсят. И го намериха. След това се появих аз и се намесих.
— Ето това харесвам в теб! Намесил си се!
— Те не са така въодушевени от този факт.
— Само на себе си могат да се сърдят.
— Сега съм камък в обувката им.
— Така им се пада!
Засмивам се.
— Наистина им имаш им зъб, а?
— Просто са толкова… — Поклаща глава и стисва зъби.
— Хареса ли ти бобената каша?
— Чудесна беше!
— Би ли станала вегетарианка?
— Никога! Too fond of meat!81 — намига ми.
Не се случва често да вървя през Лондон, притиснал красиво момиче. Въобще, да си призная, това не ми се е случвало често.
Въздухът е топъл, тежък, зареден. А може би аз си мисля, че е такъв. Махам на преминаващите коли. Намигам на момичетата. Някакъв просяк седи и дреме до телефонната будка. Даян е пъхнала ръка в задния ми джоб.