Оставям листа настрана.
— Умрял е по някое време през нощта срещу неделя — изрича просто мисис Де Уит. — Намерили го с листовете хартия в леглото.
Не знам какво да й кажа.
— Бива си го сбогуването, а? — казва тя.
— Трябва да е било ужасно да прочетете това писмо!
— Донякъде. Едновременно почувствах, че съм присъствала. Знаех как се е случило. Какво е мислил и чувствал. Ако разбирате какво искам да кажа. Макмълин донесе лично писмото със себе си от Африка. И ми го предаде.
Отпива от ликьора. Аз ставам и се връщам при снимката пред камината. Мисис Де Уит ме следва с малки бързи крачки.
— Знаете ли кой е това? — питам и посочвам Грете.
Мисис Де Уит изсумтява.
— Тази развратница! Една шибана нимфоманка от Норвегия.
В този момент й светва, че аз също съм норвежец. И че жената, теоретично погледнато, може да е майка ми. И това да е причината да съм дошъл.
— Познавате ли я? — пита смирено.
— Донякъде — лъжа аз. — Преподаваше в университета.
— Тя забременя — продължава тя.
Стоя и се пуля.
— Забременя? — пелтеча. „От татко? — питам сам себе си. — Или от Де Уит? Та нали той сам каза, че са били любовници.“ Но не посмявам да задам въпроса.
— Всички се преструваха, че не знаят — изсумтява тя отново.
Посочвам Чарлз де Уит.
— А това — произнасям тихо, трябва да се напрегна, за да не издам в какво състояние се намирам, — това е вашият покоен съпруг?
— О, боже, не! — смее се тя. — Не че бих имала нещо против.
Хихикайки заради фриволната си забележка, тя посочва един скромен, смугъл мъж, клекнал в най-задния ляв ъгъл на снимката. Изглежда като недоволен испански търговец.
— Това е моят Чарлз! Бог да го богослови.
— Но… — питам аз, неразбиращ, и забивам нокътя на показалеца си в мъжа, който се издига най-високо по средата на снимката. — Кой е този?
— Този — казва тя весело, — е ръководителят на разкопките. Един всепризнат археолог и учен. Добър приятел на моя Чарлз. Не споменах ли за него? Майкъл Макмълин!
19.
Колата за пренасяне на мебели е голяма колкото танкер и изпълва тротоара по продължението на „Шефийлд Теръс“, така че пешеходците са принудени да се движат по самата улица. Моля шофьора на таксито да почака. Изпълнен с необясним страх, сякаш от деня на Страшния съд, изтичвам до един от хамалите. Той има тъпи очи и ръце като стволове на дървета. Питам за собственика на къщата. Той не ме разбира. Вика към един тип, който трябва да е шефът. Повтарям въпроса. Те ме гледат и безсрамно се смеят на акцента ми. За тях съм някаква циркова атракция посред бял ден, една бледа като смъртник развълнувана кукла на конци, която виси и подскача пред самото им лице.
— Собственикът на къщата? — повтаря накрая шефът. — Dunno nuthin’bout’im.91
— Кой е живял тук — викам, за да заглуша един преминаващ мотоциклет. Те свиват рамене. — Важно е — упорствам, — аз съм чуждестранен хирург, става въпрос за трансплантация на сърце. Спешно е! На карта е заложен животът на дете!
Те се споглеждат несигурни, после ръководителят влиза в контролното отделение в колата и поисква централата. Когато се връща, изглежда объркан.
— Трябва да сте получили грешен адрес, това е жилище под наем, нали така? — казва. — Не знаем името, не можем да разкриваме самоличността на клиентите си, нали така, company policy92. — Вниманието му е отвлечено от петте лири, които пъхам в джоба на ризата му, и той се привежда по-близо до мен. — Освен това трябва да говорите с властите, нали, тези, които притежават жилището. Това не е кое да е жилище, нали така?
Естествено може да се дължи на съвпадение. Съвпаденията могат да бъдат забавни. Понякога се навързват и създават модел.
Чарлз де Уит, приятел на татко от студентските години, негов колега и изследовател в Оксфорд, си отива в суданската джунгла една нощ през август 1978 година. Само малко повече от месец след като татко загива при нещастен случай, който полицията приключва, поради липса на доказателства.
Липса на доказателства.
Побиват ме студени тръпки от тази формулировка. Сякаш знаят. Но не съвсем.
Лондонската географска асоциация е затворена в събота. Но аз продължавам да звъня, докато един кисел глас не отговаря на домофона. Питам за Майкъл Макмълин. „Затворено е“, отговаря пазачът. Повишавам глас и отново питам за Майкъл Макмълин, важно е. „Трябва да дойдете отново в понеделник“, казва той. Моля го да се свърже с Макмълин и да му предаде, че Mr. Belte from Norway93 го търси, ужасно важно е да получи това съобщение. Гласът пращи. „Белтьо! — изкрещявам толкова високо, че минувачите ме поглеждат уплашено и се забързват напред, — Tell him the crazy albino wants to talk with him!“94