Жуженето прекъсва.
Позвънявам няколко пъти, но той не отговаря. Представям си го зад лещата на камерата за наблюдение: дебел и самодоволен, на сигурно място зад дебелите врати, наблюдаващ ме в камерите. С устни оформям думите „You call MacMullin right now you motherfucking son of a bitch!“95. Възможно е да не ме разбира. Показвам му среден пръст и изтичвам към таксито.
То е потеглило. Шофьорът дори не си получи парите.
20.
— О, боже! Вие ли сте? Вече?
Дори и изкривен през домофона на ОМИ, разпознавам гласа на моята стара приятелка, сивокосата баба с плетката. Оставям най-многозъбата си усмивка да блесне срещу камерата и махам с два пръста.
Езиците са забавно нещо. Езикът ни различава от животните. Вече. Толкова невинна дума. Но издава много. Издава, че тя е знаела, че идвам. Защото някой й е съобщил, че съм на път.
— Милостиви боже! Тук всъщност все още няма никой. Никой не каза, че… — Докато тя говори, едно изжужаване на вратата ме пуска вътре и влизайки, виждам я как все още стои зад бюрото с пръст на копчето и говори с мен по домофона. Палтото й е преметнато през ръката. Не знам дали току-що е дошла. Или тъкмо е щяла да си тръгва. Гледа ме с набръчкано, изплашено изражение. Жал ми е за нея. Не знае какво да прави с мен.
— Работите ли днес? В събота? — питам.
— Съвсем не. Имам предвид… не, обикновено не. Но днес… Уфф, не знам… Какво искате?
— Трябва да говоря с Макмълин.
Лицето й губи част от напрегнатото си изражение. Поклаща глава.
— О. Много странно. Той тръгна. Надяваше се да бъдете тук. Имали ли сте уговорка? Да се срещнете… За да тръгнете към летището… Той каза, че ако вие… — Тя спира и оставя палтото върху облегалката на стола. — Както и да е. Скоро ще е тук. Да отидем в кабинета, а?
Тя ме следва по мраморните стълби и по колонадата. Акустиката подчертава, че сме сами в цялата сграда. Преминаваме по мозайката, покрай вселената на мистър Антъни Лукас Уинтроп-младши и покрай още един ъгъл. И така вече стоим пред двойната катедрална врата, водеща към кабинета на Майкъл Макмълин. Името му е монтирано в тъмното дърво с малки, скоро почистени месингови букви. Когато държиш цялата власт в свои ръце, можеш да си позволиш да бъдеш дискретен.
Чакалнята към кабинета на Майкъл Макмълин е голяма колкото една норвежка конферентна зала. Покритият с паркет под блести. Секретарското бюро стои до луксозна френска офис гарнитура, където гостите могат да седнат и да почакат, докато негово превъзходителство не благоволи да ги покани в самото светилище. Лавиците се превиват под тежестта на първите издания на книги, за които само сме чели. Два прозореца гледат към улицата; дълбоки шахти навън към светлината. Големият ксерокс и компютърът са избутани в най-тъмното място на помещението. Вратата, водеща към самия кабинет — седалището на Макмълин, е снабдена с една обикновена и с две секретни заключалки. Касата на вратата е подсилена с метал.
На стената мига червена крушка върху кутия с наредени по панела цифри. Обикновено Макмълин трябва да се чувства като едно щастливо и в безопасност касичка-прасе в най-сигурния сейф на света.
— Можете да седнете и да почакате — казва бабата. Задъхана е. След това излиза от чакалнята с гръб към вратата и затваря вратата.
Сядам на перваза на прозореца. Докато зяпам надолу към улицата, обмислям какво ще кажа на Макмълин. Не минава особено дълго време преди едно бежово BMW 745 да завие около ъгъла. Кара толкова бързо, че една жена трябва да скочи от участъка за пешеходци отново на тротоара. Затова привлича вниманието ми. Ненавиждам груби шофьори.
Долу на тротоара колата спира рязко. Гумите почти изсвирват. Излизат четирима души. Шофьора не съм го виждал никога преди. Следва Макмълин (наричан още Де Уит). И моят добър, стар приятел Греъм Лайлуърт.
Четвъртият мъж обаче е този, който ме притеснява. Срещали сме се и преди. Кинг Конг.
Чудя се защо ли влачат със себе си своя трошач на пръсти, щом само ще говорят с мен.