Прибирам писмото във вътрешния си джоб и се обръщам към Рогерн:
— Имам нещо за теб.
Той изгрухтява в очакване.
Давам му компактдиска. Той раздира хартията. След като е прочел всички имена от задната страна на обложката, той свива юмрук в знак на благодарност.
— Какво си сложил в тая цигара? — питам го.
Въпросът ми предизвиква експлозия от смях. Той сочи с глава към нещо, което се намира зад мен. Обръщам се.
Едно момиченце излиза, влачейки крака от спалнята. На пръв поглед изглежда сякаш търси парцалената си кукла и малкото розово мече. Не може да е на повече от 14–15 години. Има сладко, гримирано лице и дълга до кръста катраненочерна коса. Облечена е в черни, тесни панталони и в една от ризите на Рогерн. На двете си китки и на глезените е вързала плетени ленти от кожа. На едната си ръка има татуировка, приличаща на руна или на някакъв окултен символ.
— Никол — представя я Рогерн.
Никол ме поглежда безизразно.
— Бьорн — обяснява той, — онзи тип, за когото ти разправях.
Тя потъва в дивана, мята единия си крак върху масата, докато другия качва под себе си на дивана и започва да си свива цигара. Не знам точно накъде да гледам. Лакирала е ноктите на краката си в черно. Откривам още една татуировка. На вътрешната страна на бедрото. Змия, която сякаш се извива нагоре.
— Страхотна е, а? — подхвърля Рогерн и ме побутва приятелски.
Изгубвам баланс и за малко не падам. Лицето ми пламва.
Никол гримасничи към Рогерн. Езикът й е червен и остър. На върха му има пиърсинг. Запалва цигарата. Начинът, по който изкарва дима през ноздрите си, й придава закоравял вид. Сякаш всъщност е 50-годишна, 40 от които е прекарала в някой публичен дом в Танжер97.
Погледът й хваща моя, докато стоя и я зяпам. Не успявам да го отклоня. Въпреки че опитвам. Очите й са леденосини и много по-възрастни от тялото. Погледът й си проправя път в мен, през зениците и навътре към мозъка, тършува наоколо из най-тъмните кътчета и повдига капаци, които мислех за заключени. Промъква се гладко покрай хипофизата, стиска леко и ме кара да захълцам. След това тя ме пуска. Усмихва ми се. Сладко, като малко момиченце. Съзаклятник, който споделя моите тайни.
— Ти пак имаше гости — казва Рогерн.
— Гости ли? — питам механично. Опитвам се да подредя и проветря мозъка си след „визитата“ на Никол и не разбирам за какво говори той.
— Два пъти. Поне. Чух ги. — Поглежда нагоре към тавана.
Действителността ме цапардосва в средата на челюстта.
— Имаш предвид, че са нахлували? В апартамента ми? Отново?
— М’да. К’во мислиш да пра’иш сега? — пита той.
Нямам идея какво бих направил.
— За какво си говорите? — намесва се Никол.
— За едни неща — отговаря Рогерн.
— Какво става? — настоява тя.
— Мъжки работи! — отрязва я той.
— Пфу! — изсумтява Никол и нацупва долната си устна.
Случайно става така, че отивам до прозореца и също така случайно забелязвам червения рейндж роувър. Идва по пътя с пълна скорост.
— Ох! — изстенвам.
Рогерн проследява погледа ми.
— Дявол да го вземе! Наблюдават апартамента ти или какво?
— Проблеми с ченгетата? — пита Никол. — Яко!
— Чантата ми — просъсквам тихо.
— Момент! — отговаря Рогерн. Държи чантата с ковчежето в заключено чекмедже в шкафа с компактдискове.
— Adios! — извиква Никол след нас, докато аз и Рогерн изхвърчаваме от апартамента надолу по стълбите.
Сега стълбището е по-сигурно от асансьора. Чантата нося под ръка.
На първия етаж изчаквам зад вратата към стълбището, докато Рогерн се измъква навън, за да провери. Когато се връща, повдига театрално очи към небето.
— Колата им стои отвънка — прошепва той. — Един от тях е вътре. Асансьорът е спрял на десетия етаж!
Очите му искрят. Случващото не му се струва съвсем реално. Сякаш е участник в триизмерна, интерактивна телевизионна игра.
Вратата на стълбището се отваря високо над нас. От десетия етаж надникват надолу първо едно, а след това две лица.
Побутвам Рогерн настрани: „Излез спокойно навън и си направи една дълга разходка!“, а след това позвънявам на вратата на госпожа Улсен от първия. Вдовицата на стария ни пазач.
97
Танжер — пристанищен град в най-северната част на Мароко. Неутрална международна зона в миналото, градът е предоставял възможност за едни от най-преуспяващите и съмнителни начини на живот. Тази своя репутация Танжер е запазил и до днес. — Б.пр.