Преминаваме през всекидневната в една широка дъга около персийския килим и влизаме в кухнята. Брьойер повдига глава и се оригва. Опашката удря два-три пъти по пода. Това е цялата радост по посрещането, която успява да мобилизира, преди отново да отпусне глава на лапите си.
Оставям чантата с ковчежето на пода. Мама едва ли подозира какво има вътре.
Тишина.
— Значи… искаше… да говориш с мен? — казва тя.
Мама никога не успява да се прикрие. Възнамеряваше да прозвучи правдоподобно, нещо като „О, колко хубаво, че се отби“, но всъщност излиза като хлъцване.
Вътре в себе си съм репетирал този разговор, откакто бях на десет. Така че човек би казал, че съм подготвен. Оформял съм репликите, поправял съм ги, шлифовал и полирал, опитвал съм се да отгатна отговорите на мама. Но всичко заучено изведнъж изчезва в забрава.
Гледам я. И тя гледа в мен.
Накрая отронвам само:
— Видях ви!
Не знам какво е очаквала, че ще кажа, но едва ли е било това.
— Видял си ни? — пита неразбиращо.
— На къмпинга.
— Къмпинга?
На заден фон чувам жуженето на гласове и смях, което ме обърква, докато не разбера, че в една от съседните стаи има включено радио.
Продължавам:
— Онова лято. Ти и професорът.
Всяка дума е дълбочинна бомба. Минават няколко секунди, преди да улучат. Тя потръпва. Пет пъти. Всяка от думите е ударила в целта си на дъното на нейната душа.
Отначало не казва нищо. Очите й стават прозрачни. Поглеждам надълбоко в мозъка й. Нагласен е на rewind98. Тя превърта времето назад като на бърза, движеща се на обратно лента. Виждам как мама преповтаря накратко онова лято. И събужда към живот избледнелите ласки на професора.
— Видял си ни? — повтаря още веднъж, за да ми даде шанса да кажа, че всичко е било шега, че не съм видял нищо, че просто стоя тук и я будалкам.
Но аз я гледам мълчаливо.
— О, господи, Лилебьорн! О, господи, приятелчето ми.
Усещам как мускулите на челюстта ми се напрягат.
Тя поема дълбоко въздух.
— Това не означаваше нищо! — избухва тя. Гласът й е хладен, сдържан. Човек би помислил, че татко е онзи, пред когото се защитава. — Не там и не тогава!
— Ти се омъжи за него. Поне нещо мъничко трябва да е означавало.
Погледът й е наранен, изпълнен с негодувание.
— Това стана после. Тогава ние… Но онова лято… — Търси думи, които не успява да намери.
— Ти изневери на татко — казвам.
— Баща ти и аз… имахме уговорка. Никога не си изменихме. Баща ти също… — Спира по средата. — Ако татко ти не бе умрял… — Думите засядат в гърлото й.
— Той беше негов приятел — настоявам обвинително.
Тя хваща ръката ми, нервно набутва пръсти между моите. Малко прекалено рязко аз отдръпвам ръката си към себе си.
— Дори по време на къмпинга продължихте с това. Съвсем пред очите ни!
— Но, Лилебьорн! Приятелче! Никога не ми е хрумвало, че… Не съм подозирала, че ти… Не мислех, че някой от вас…
— Тогава си сгрешила!
Тя стиска ръката ми. Силно.
— О, боже, Лилебьорн, не знам какво да кажа. Не знаех, че си забелязал нещо. Или разбрал. Беше толкова малък.
— Бях достатъчно голям…
— Толкова съжалявам. С баща ти бяхме открити един с друг. Говорехме за това. Времената бяха други, Лилебьорн. Друг беше… духът на времето. Трябва да опиташ да разбереш.
— Не мисля, че татко е разбирал.
Мама поглежда надолу към пода.
— Не — отговаря. — Всъщност мисля, че никога не успя да разбере. — Дишането й е насечено. — Ти никога не си познавал баща си така, както аз го познавах — продължава тя, когато е овладяла гласа си. — Той невинаги е бил… — Тъжна, избягва погледа ми. — Винаги е изглеждал напълно овладян, но вътре в себе си той беше…
Поглеждаме се един друг.
— Но не вярвам, че е скочил — казва. — Ако това е, за което се чудиш.