Този въпрос трябва да е назрявал в мислите й в продължение на двадесет години. Учудва ме, че се промъква през устните й като случайно хрумване.
— Може да е паднал по толкова много начини — казвам.
Тя не забелязва двусмислицата и намека.
— Трюгве приемаше всичко така сериозно. Връзката ни, имам предвид. Много по-сериозно от мен. За мен това беше… не знам. Бягство? Флирт? Развлечение? Разнообразие? Разчупване на всекидневието?
Поглежда ме въпросително, но аз, както може да се предположи, нямам отговор.
Тя остава замислена.
— Беше просто връзка. Любовна афера. Нещо, което щеше да отшуми. Но тогава се случи злополуката.
За миг и двамата мълчим.
— И ти си носил това в себе си през всичките тези години? — пита мама. Казва го по-скоро на себе си.
Мълчаливо оставям тежестта на въпроса да й въздейства.
— Защо никога не каза нищо? — избухва. Гласът й е придобил някаква острота.
Свивам рамене, не срещам погледа й.
— Господи, Лилебьорн, какво ли си си мислел за мен?
Бих предпочел да не отговарям.
— Когато баща ти умря… — започва тя, но не успява да продължи. — Не мисли, че ми е било лесно. Всеки божи ден се опитвах да забравя.
— Мен също?
Тя поклаща глава.
— Теб?
Поемам дълбоко въздух, за да овладея гласа си.
Тя ме изпреварва:
— Някога да си се питал дали не си бил несправедлив спрямо мен?
Само гледам в нея. Преглъщам.
— Не само ти изгуби татко си — продължава тя. — Аз изгубих мъжа си. Когото обичах. Въпреки… онова… с Трюгве. Но не мисля, че някога си помислял за това, Лилебьорн. И сега разбирам защо. Боже, толкова си несправедлив!
— Аз…
— Да?
— Нищо.
Тя поклаща глава. Очите й са пълни със сълзи.
— Никога не се предполага, че децата ще узнаят за подобни неща. Разбираш, нали! — възкликва.
Чувствам се като гадняр. Може би защото съм такъв.
— И за двама ни беше шок — промърморвам. Не е кой знае какво извинение. Но и не съм възнамерявал да е такова.
— Трюгве никога не е искал да говори за случилото се през онзи ден — казва тя. — Никога. Той се самообвинява. Но не иска да каже защо. Той бе сменил рапелите онази сутрин, когато заминаха, тъй като Биргер беше заел неговите. Така всъщност Трюгве е бил този, който е щял да падне. Но никога не съм искала да го притискам. Човек трябва да се опита да забрави. Да остави миналото зад гърба си.
Мама е по-добра от мен да захвърля нещата зад гърба си. Може би защото аз разбирам повече от нея.
5.
Синеокото момиче на рецепцията ме поглежда учудено и възкликва:
— О, Тоштайн, ново яке ли си си взел?
Никога преди не съм я виждал. Не се казвам Тоштайн. И не съм си взел ново яке. Но минавам покрай нея, като й намигам и кимвам, и отварям вратата към поддържаната от климатици джунгла от лесни за отглеждане палми юка и още по-лесна за отглеждане папрат от пластмаса. Тук, в един издължен офисен пейзаж, претенциозно наричан централна редакция, трима журналисти седят всеки пред своя компютър и изглеждат така, че все едно се опитват да формулират Десетте Божи заповеди. На стената виси плакат, изобразяващ компютър, който на свой ред показва две мускулести ръце, израстващи от друг екран, където е написано „PC! — бодибилдинг списанието за IT в Норвегия“.
Отварям матираната стъклена врата. Зад бюрото седи едно точно мое копие.
Тоштайн Авнер има бледа кожа, бяла коса и искрящи червени очи. Когато хората ни видят заедно, мислят си, че сме еднояйчни близнаци. През своето юношество си представяхме как ще си разменяме мацките, за да ги пробваме. Нямаше да намират разлика помежду ни. Но това така и никога не се осъществи. Никой от нас нямаше мацка за размяна.
Той се взира в мен през стъклата на очилата си, които са още по-дебели и от моите. Когато най-накрая ме разпознава през мъглата, която затруднява зрението му, той се изправя и изкрещява, смеейки се:
— Стара змийо, дявол да те вземе, ти ли си! Помислих, че най-накрая съм получил едно от онези out-of-body-experience99!
Стисваме си ръцете.
— Добрият стар Бьорн — ухилил се е той. Не иска да пусне ръката ми.
Аз измънквам притеснено:
— Long time no see!100
Накрая пуска ръката ми. Усмихнал се е така, че лъсват повечето му зъби.