— Както искате. Но те едва ли могат да направят каквото и да било.
— Даян няма нищо общо — крещя аз.
— Кога можем да получим ковчежето?
Захвърлям слушалката и изхвърчам на терасата. Имам нужда от въздух! Чувствам се замаян. Стоя с ръце на перилата и се опитвам да си поема въздух.
Далеч навътре, във фиорда, групичка от малки лодки се е събрала около плитчините с риба. Чайките от Ревлинген105 кръжат около лодките в облак от писъци. Невидим кораб, насочил се към Дания, стоварва тътнещи ритмични удари по морската повърхност. Затварям очи и масажирам основата на носа си с върховете на пръстите. Клатейки се, залитам назад и потъвам в плетения стол. Замръзвам. Студът се разпростира на лъчи от диафрагмата до върховете на пръстите на ръцете и краката. Опитвам се да хвана ръба на масата, за да се задържа.
Какво ми става?
Дясната половина на мозъка ми започва да набъбва и усещам иглички в нея. Черепът ми е станал прекалено тесен за подуващия се мозък.
Устата ми съхне, езикът ми лепне за небцето. Издавам няколко ужасяващи звука, хващам се за главата и се опитвам да изкрещя. От устните ми изпада само хлъцване. Опитвам се да се изправя, но крайниците ми са се отделили от тялото и лежат на купчина на пода терасата.
Една кола се приближава по пътя. Гумите хрупат по чакъла. Колата спира зад Бола. Едва успявам да повдигна глава. Червен рейндж роувър.
Хващам се за устата и изхриптявам.
Вратите на колата се отварят.
Двама са. Двама стари познати от нахлуването в дома ми. Кинг Конг и изтънченият господин с костюма.
Сякаш имат цялото време на света, те бавно се приближават по стълбите към терасата.
— Добър вечер, господин Белтьо — казва изтънченият. Британец до крайчеца на пръстите си.
Опитвам се да отговоря, но думите се спират върху езика и се превръщат в безсмислено бръщолевене.
— Искрено съжалявам — казва англичанинът. — Надявахме се да ни сътрудничите. Така нямаше да има нужда от… всичко това.
Те ме хващат под ръка и ме влачат през терасата. Краката ми се удрят в стъпалата. Качен съм на задната седалка на една кола.
Повече не помня нищо…
7.
Когато бях малък, винаги успявах да усетя кой ден от седмицата е, преди да се събудя напълно. Тихата сънливост на неделите, отегчената въздишка на срядата, петъчният трепет. С годините изгубих тази си способност. Както и много други. Сега се случва по средата на деня да се хвана, че се чудя кой ден е. И коя година.
Заключеният прозорец е разделен на шест квадрата, които слънцето разчупва на малки парчета.
Издърпвам одеялото над главата си и отделям няколко минути, за да се съвзема. Не е съвсем лесно. Но след малко мога да погледна пред себе си.
Стаята е гола. Също като мен.
Върху гърба на един стол дрехите ми лежат спретнато сгънати. Прилошава ми: някой ме е съблякъл! Някой непознат ми е свалил дрехите и ме е оставил гол-голеничък в леглото!
Има врата и шкаф. Офорт на Исус с агнетата. Литография на каменна крепост. И фотография на Бъкингамския дворец.
Главата ми бумти и ме боли.
На нощното шкафче до очилата ми има чаша вода. Пускам крака на пода. Движението кара мозъка ми да се издуе двойно. Слагам си очилата. Поглъщам водата наведнъж, но оставам все така жаден.
Ръчният ми часовник лежи с каишки, разперени на две страни, и изглежда като нещо мъртво. Но той тиктака и върви, показва десет и половина.
Изправям се и се доклатушквам до прозореца. Вие ми се свят. Трябва да се държа за перваза. Той е бял и мирише на прясно боядисано.
Градината не е голяма. Няколко коли стоят, паркирани на асфалтова ивица по протежението на къщата. Кестените пречат на видимостта надолу към улицата, където чувам трамвая. Значи все пак съм в Осло. На втория етаж на къща с градина.
Обличам се. Трудно ми е да си закопчая ризата. Пръстите ми треперят дяволски.
Не са ми взели нищо. Портфейлът ми е все още в задния джоб. Както и парите.
Вратата е заключена. Опитвам да я разклатя. От външната страна чувам гласове и стъпки. Започва да се дрънчи силно с връзка ключове като в затвор. После ключът се превърта.
— Hello, my friend!106
Майкъл Макмълин. Или Чарлз де Уит. Или който си е избрал да бъде днес.
Секундите се проточват.
Накрая казвам:
— За човек, мъртъв от двадесет години изглеждате изумително добре.