Обикновено не ме бива толкова в импровизацията на подобни нахакани реплики. Тази измъдрих по време на полета от Лондон. През цялото време предусещах, че ще се срещнем отново.
— Ще ви обясня.
— Къде е Даян?
— Тя е в сигурни ръце.
— Какво сте направили с нея?
— По-късно, друже, по-късно. Наистина съжалявам!
Странното е, че изглежда сякаш наистина го мисли.
— Бихте ли били така добър да ме последвате? — пита той.
Да бъда така добър!?
Коридорът е облицован с червени кадифени тапети и малки лампи между стари портрети на крале и кралици, благородници, рицари, кръстоносци и папи. Всеки един от тях ме „дебне“ с поглед.
Меката пътека ни води по дълъг коридор и нагоре по широки стълби, напред към тежка врата. Не знам дали трябва да се нарече конферентна зала или салон за пушене, или може би най-добре салон за приеми — ослепителен и преобзаведен официален салон от бук и палисандрово дърво, тежки завеси и полилеи. Мирише на пури и препарат за полиране на мебели.
Първото, което привлича погледа ми, е огромна картина с маслени бои на двама друиди при Стоунхендж. Второто е тъмната, полирана дълга маса с подложки за писане от зелен филц до всеки от дванадесетте стола с високи облегалки. Третото е двамата мъже, седящи на гарнитурата в ъгъла. Тях откривам чак когато съзирам облака дим от пурите им. И двамата са се извърнали и ни наблюдават напрегнато.
Греъм Лайлуърт и оглавяващият Дирекцията за управление на културното наследство Сигюр Лолан.
Те се изправят. Лолан не е много сигурен къде точно да спре поглед. Първо Лайлуърт ми подава ръка. След това Лолан прави същото.
— Приятно ми е да се видим отново — казва той неловко. Все едно помни кога е бил последният път.
Никой от нас не казва нищо.
На масата има порцеланова кана с кафе и четири чаши.
— Захар? Сметана? — пита Лайлуърт. Пурата мъждука между показалеца и средния му пръст.
Не обичам кафе.
Обръщам се към Лолан, на норвежки:
— Не съм много запознат с наказателното право. Но подозирам, че отвличането на чужда гражданка и упояването и отвличането на норвежец отговарят средно на присъда от пет до седем години затвор. Освен ако не планувате да ме пуснете в морето с крака, потопени във варел с цимент. В такъв случай веднага можем да говорим за двадесет и една години.
Лолан се прокашля нервно и поглежда към Макмълин.
Макмълин се засмива бащински, сякаш е разбрал всичко, което казах.
— Извинете, не предпочитате ли чай?
— Къде е Даян?
— Няма нужда да се притеснявате. Тя е добре.
— Какво сте направили с нея?
— Абсолютно нищо. Моля, не се тревожете. Всичко има своето обяснение.
— Вие я отвлякохте!
— Съвсем не.
— Кой сте вие?
— Аз съм Майкъл Макмълин.
— Странно. Последният път, когато говорихме, се представихте за Чарлз де Уит.
Греъм Лайлуърт го поглежда учудено.
— Така ли направи? — Той едвам успява да задържи напиращия си кратък смях.
Макмълин прави изкуствена пауза.
— А, наистина ли? Така ли беше? — Той ме поглежда игриво, сбърчва чело. — Може би. Когато получихме съобщение от нашите приятели от Лондонската географска асоциация, че Бьорн Белтьо от Норвегия е питал за Чарлз, съставихме малък глупав план. Имате пълно право, оставих ви да мислите, че аз съм good old Charlie boy107. Но ако трябва да бъдем честни, аз така и не ви се представих.
Питам:
— А защо сега да повярвам, че сте Майкъл Макмълин?
Той ми подава ръка. Поемам я рефлексивно.
— Аз съм Майкъл Макмълин — повтаря той, като натъртва на всяка дума.
Аурата му, излъчваща сигурност и добронамереност, ме обърква. Лайлуърт, Лолан и аз напомняме на плашливи кучета, ръмжащи около кокал, който всички искат. Макмълин е различен. Той сякаш кръжи над всички ни, издигнал се над дребнави караници и недоверие. Цялото му същество — топлият поглед, дълбокият глас, спокойствието, излъчват меко и приятелско достойнство.
Лолан издърпва стол за мен. Сядам на ръба на седалката. Поглеждаме се взаимно.
— Костелив орех сте, Белтьо — подхваща Макмълин.
Другите двама се засмиват нервно. Лолан ми намига. Изглеждат така, че все едно вярват, че всички ние сме пречупили една невидима бариера и изведнъж сме се оказали от една партия, че седим тук и се забавляваме над нещо, което вече е минало. Не ме познават добре. Аз съм костелив орех.