Синьото небе.
Една птица.
Крещящи гласове.
Блестящата сива скала, издигаща се нагоре от сипея.
Трюгве, едно цветно петно високо горе на терасата в скалата.
Вик: „Бьорн! Махни се! Махни се! Махай се оттук!“.
Отвесният силует на планината.
Въжето, навито по сипея.
Писъкът на мама.
Кръвта.
Купчината дрехи в основата на скалата. Не дрехи. Татко.
Стволът на дървото зад гърба ми. Кората, която дере кожата на врата ми, докато падам.
Чак на другата сутрин спасителните екипи успяха да помогнат на Трюгве да слезе долу. При падането татко бе повлякъл въжето със себе си.
Имаше разследване. Написаха доклад.
Като по-опитен Трюгве бе отговарял за осигуровката. Затова той бе останал на терасата. За да внимава всичко да е наред. Но то не беше. Рапелът се беше измъкнал по време на спускането. Износеност на материала, бе заключението на доклада. Въпреки че никой не можеше да обясни как се бе стигнало дотам. Беше от грешките, които не би трябвало да се случват. Татко не бе имал шанс.
Но никой не искаше да обвинява Трюгве Арнцен. Нито мама, нито комисията по разследването. Той понесе злополуката много тежко.
Половин година по-късно се ожени за мама.
V.
Пустинята
1.
Слънцето свети. Небето е безцветно.
Току-що съм отворил очи. По-добре да не бях го правил. Слънчевите лъчи се разбиват на парчета зад главата ми. Светлината пробожда зениците и прави дупка през черепа ми. Когато заспах с чело, опряно на хладния прозорец, беше все още тъмно. И леко студено. Изминали са четири часа, откакто самолетът се приземи. Слънцето е използвало времето ефективно. Наоколо е като в тенджера под налягане. На пълна пара.
Извръщам глава от светлината на пустинята и измъквам чифт слънчеви очила, които купих на „Гардермуен“ за 745 крони. Намалени. Ray Ban. И все пак 745 крони? С намаление? Ако продавачката не беше толкова сладка, щях естествено само да изсумтя презрително и да оставя очилата на щанда. Но сега ги намествам върху носа си.
Пътят преминава по права линия през златен хълмист пейзаж. Асфалтовата ивица се губи в маранята, която размива блестящия хоризонт.
В автобус с климатик съм. Преминаващ през каменна пустиня. Или може би през друга планета. Например Юпитер. Скалите на хоризонта са ръждивочервени. Измежду камъните около канавката расте някое и друго опърничаво растение, напомнящо на нещо, което човек очаква да срещне в терариум. Или в хербарий. Или между плочите на забравена и запустяла градина. По хребета се вижда редица кипариси. Като библейски пейзаж, избродиран на възглавничка за украса в дома на някоя прекалено религиозна леля от югозападните части на Норвегия.
За петхиляден път от началото на пътуването изваждам писмото от Даян и го чета; дума по дума, ред по ред. Знам го наизуст. Но все още се опитвам да открия някакъв смисъл.
Само аз и шофьорът на автобуса сме. Без да пророним и дума, преминаваме през пустиня без край. Видът на шофьора ме кара да се чудя дали не е седял здраво монтиран зад волана, още когато автобусът е излязъл от поточната линия. Дали не е проектиран и разработен от екип специалисти по биоинженерство и генетика и след това конструиран внимателно и с усърдие в отделно крило на производствения комплекс. Носи риза с къси ръкави и има космати ръце. Петна пот около подмишниците. Рядка коса, небръснат. Буйни вежди. От време на време поглежда към мен в огромното огледало за задно виждане. Но не показва, че е забелязал присъствието ми дори и с кимване на глава.
Никога не ми е било лесно да се сближавам с хората. През годините прикривах смущението си с камуфлажна мрежа от престорена веселост и сарказъм. Има хора, които щяха да използват възможността да въвлекат смуглия шофьор в непринуден разговор. За евреите и арабите. Или спортни коли и европейски футбол. За християнството и исляма. За риболов на муха в Намсен108 или за курвите в Барселона. Но не и аз. А по изражението на лицето му мога да заключа, че и той е доволен така.
Завиваме около издатина в скалата; в долината пред нас се разгръща тучен оазис. Райска градина от маслинови дръвчета, тамян, сандалово дърво, камфор и кедрови дървета. Смокинова горичка покрива склона в бледозелено. От кладенец, с помощта на помпа, задвижвана от шумен дизелов агрегат, тече изворна вода по усърдно изработени канали.