— Не ми е добре — изграчи Тери. — Трябва да седна. Докато ми поразмине.
Старите кучета си заминаха и го оставиха да се оправя сам. Беше… как се казваше? Коя дума работещите в „Пейпър“ използваха цяла сутрин, когато говореха за нещо различно от обикновеното и всекидневното, като например за дамата, която разнасяше сандвичите, тъй като й бяха свършили солените кифли със сирене и домати? А, да! Тери си спомни думата. Беше сюрреалистично.
Имаше чувството, че мислите му пропадат в плаващи пясъци. В устата му се надигна кисел вкус. Притисна потната си буза към стената на небостъргача, простена и усети как високата сграда се накланя настрани. Май „сюрреалистично“ не беше най-подходящата и изразителна дума. Тери беше отровен.
В този момент пред него застана Рей Кийли.
През гъстата мъгла на ганджата, поразила го като парен чук, Тери се сети, че това е той. Рей беше нахлупил шапка „Стетсън“ също като Денис Хопър във „Волният ездач“ и определено приличаше на халюцинация, на призрак от Запада, какъвто е бил едно време, само че пренесъл се на брега на Темза.
Рей Кийли бе едва на седемнайсет, но Тери четеше материалите му от години. Всяка седмица търсеше името и снимката му в „Пейпър“ — на вид напомняше на младия Джаксън Браун, певеца идол с изразително лице, взрял се в обектива иззад водопад дълга пшениченоруса коса — хипар тийнейджър, по когото момичетата си падаха, — и завистта прииждаше на вълни, също като досаден зъбобол.
Рей бе изгряващата звезда на „Пейпър“ в средата на седемдесетте, рано възмъжал красавец, незавършил гимназия, който не спираше да се занася с Джони Мичъл, Джаксън Браун и всичко калифорнийско, все неща, които в онзи момент изглеждаха безкрайно далечни. Рей харесваше „Бийтълс“, беше страстен почитател на „Бийтълс“, въпреки че те вече бяха стара работа, въпреки че се бяха разпаднали преди цели шест години, а Джон се беше покрил някъде в сградата „Дакота“ срещу Сентрал Парк, Пол обикаляше по турнета заедно със съпругата си, Ринго се опитваше да избачка някоя плоча с ново звучене, а Джордж се бе залутал в собствена Харе Кришна.
Когато чете материалите на Рей Кийли, човек забравя за тридневната работна седмица1, за миньорската стачка и заринатите с боклуци улици, където щъкат плъхове. Сивото всекидневие отлиташе нанякъде, докато човек четеше впечатленията на Рей Кийли за концерта на Дилън на „Уембли“, когато се потапяше в рецензия за „Корт енд Спарк“, шестия албум на Джони Мичъл, в която авторът се опитва да постави под съмнение дори популярността на групата „Уингс“ на Пол и Линда Маккартни. Четеш написаното от Рей и имаш чувството, че отново си се върнал във вчерашния ден, че пак е лято през шейсетте и си на парти, пропуснато от всички под двайсет и пет. Забравяш за лидера на консерваторите Тед Хийт и си представяш как се любиш с Джони някъде сред дюните на плажа в Монтерей.
Само че напоследък Рей не пишеше много.
— Добре ли си? — попита той Тери с изражението на човек, който вече знае отговора.
Тери поклати безмълвно глава, обзет от чувството, че тялото му е парализирано, мозъкът му — разтопен, а езикът — набъбнал като кухненска ръкавица.
Тогава Рей направи нещо неочаквано. Прегърна го.
— Карай по-леко с тая работа — предупреди го той. — Момчетата са свикнали. Ти не си. Хайде, ела, ще те върна в офиса, преди някой да ни набройка.
— Ти откъде знаеш? — изломоти Тери. — Откъде знаеш, че съм от „Пейпър“?
Рей се ухили.
— Нали не си от „Коне и хрътки“?
Тери се изкикоти.
— Нее!
Рей го теглеше, почти го пренесе до офиса, настани го на бюрото, сипа му портокалов сок, направи му кафе и изчака търпеливо, докато треперенето престана, Тери спря да се поти и вече не му се гадеше. Рей се погрижи за него, когато старите кучета го оставиха да се въргаля на земята, и това бе благороден жест, който Тери никога нямаше да забрави. Беше се опитал да му благодари, но езикът му отказа да помръдне.
— Спокойно, мой човек — бе казал спасителят му. — Давай го по-полека.
Цялата тази сутрин хората съветваха Тери да го дава по-полека и да не се юрка. Музиката се бе променила, дори прическите, хората започваха да изоставят клош панталоните и да посягат все по-често към тесните прави дънки, но езикът им си оставаше същият като през шейсетте.
Независимо от всички промени, независимо от настъпващите разлики, на новите изразни средства им предстоеше да бъдат измислени. Старите приказки, като „слабак“ и „давай го по-полека“, „да се обичаме“, все още бяха популярни. Спокойно. Давай го по-полека.
1
Тридневната работна седмица за индустриалната продукция влиза в сила от 31.12.1973 година, въведена е от правителството на консерватора Тед Хийт като начин за намаляване потреблението на електроенергия. — Б.пр.