— Ама… „Тин Лизи“!
Уайт вдигна ръка.
— Те не могат да бъдат нова група. А и това е нещо различно. Всички имаме слабост към първата банда, която сме придружили на турне. Но такова нещо не можем да правим всяка седмица. — След тези думи Уайт се приведе напред за по-голяма убедителност. — Имам нужда от журналисти, които да изпратя да вземат интервю от Джони Ротън, Елвис Костело или Даг Уд. — Въздъхна отчаяно, преди да продължи: — А ти не ставаш за тази работа, нали? Погледни си косата!
В този момент Рей се видя през погледа на Уайт — абстрахира се от проявите на бащина обич и приятелския разговор — и осъзна, че изглежда смешен.
Музиката се бе променила, музиката винаги щеше да се променя, ала Рей не бе съумял да се промени с нея. Ето че най-неочаквано се оказа, че в „Пейпър“ нямаха нужда от свежа млада глава, все още почитателка на посипаните с цветчета хипарски коси. Пълен смях, мой човек. Рей продължаваше да вярва в мира и любовта, в акустичните китари, с които околните се занасяха. Как да изпратиш такъв човек да говори с Джон Лидън? Какво ще си кажат момчетата от „Клаш“?
Той вече не беше младата звезда. Светът се бе променил, докато той бе отклонил поглед в друга посока.
Все едно че Рей — фен на „Бийтълс“, калифорнийски мечтател, хипито, родено с десет години закъснение — бе звезда на нямото кино, а филмите със звук и говор току-що са се появили. Наблюдаваше как главният редактор посяга към брой на „Пейпър“ и отгръща на рубриката с рецензии на новите албуми.
— Слушай — започна Уайт. — „Поредното късче нов нихилизъм за попманиаците, което сякаш насочва погледа ви към бездна от безсмислие“.
Рей изслуша собствените си думи. Настроението му се подобри. Имаше защо да се наслаждава на написаното, особено на втората част и „бездната от безсмислие“. Звучеше доста добре. Звучеше като нещо, излязло изпод перото на Скип Джоунс.
— Какво не е наред? — попита кротко той.
Кевин Уайт се намръщи и Рей се сви. Редакторът можеше да бъде много страшен, когато решеше. Вече пет години бе шеф на издание, пълно с капризни деца, отдавна минали тийнейджърската възраст, все хора със забележителен коефициент на интелигентност, ала напълно неспособни да намерят мястото си в обществото, много от тях свикнали да използват забранени от закона стимуланти. Отлично знаеше как да контролира срещите с всеки един от тях.
— „Бездна от безсмислие“ ли? — Уайт подхвърли вестника на бюрото. — Та ние говорим за „Кей Си енд дъ Съншайн Бенд“! — След това гласът му омекна. Бе виждал подобно нещо да се случва и преди. Журналисти и репортери, които доскоро са били част от zeitgeist3 — дума, която често се подхвърляше из редакцията на „Пейпър“, ала вече бе останала в миналото, журналисти, писали за списанието, посветили материалите си на рокендрола, — бяха пропуснали момента да продължат напред. Това бяха хора, отдали живота си на музиката, ненадейно открили, че всичко, което слушат, ги отвращава, също така ненадейно осъзнали, че същността на музиката им убягва.
— Тази нова музика… — Рей поклати глава и водопад руса коса плисна пред лицето му. Той я отметна назад. — Разбий я, стъпчи я. Думите са неразбираеми, мелодията се губи.
— Кой си ти? — повиши гневно глас Уайт. — Да не си леля ми от Брайтън, дето си остана стара мома?
На Рей му бе безкрайно неприятно, когато редакторът повишаваше глас. Подобни моменти му напомняха за дома.
— Какво става? — попита той. — Просто не разбирам какво става.
Напротив, много добре разбираше. Трябваше да пише преди десет години, когато имаше чувството, че тази музика ще промени света. 1967 година — лятото на любовта, годините на чудеса, годините на „Серджънт Пепър“, когато музиката изтласкваше границите, когато хората все още вярваха в нещо. Трябваше да бъде в Лондон, когато умовете и сърцата на хората все още бяха отворени, когато все още имаше възможност да види „Бийтълс“ да свирят на живо на покрива на някоя сграда по „Савил Роу“. Трябваше да обикаля и да си води записки по времето, когато светът все още вярваше в любовта, просветлението и Джон Ленън. Задължително щеше да отиде на „Удсток“, да припява в калта „Няма дъжд, няма дъжд“, косата му — обсипана с цветя, някое момиче от Калифорния щеше да се пъхне в спалния му чувал, а той — стиснал цигара с лека трева, надрусан с доброкачествена стока, която придава на всичко наоколо ореола на изгрева, докато на сцената пее американският фолк певец Арло Гътри. Така трябваше да бъде, вместо да чака филмовата лента да се превърти до едно по-безчувствено и посредствено десетилетие на сивота. Да, наистина, онези няколко дни, които Рей прекара във фермата на Ясгур4, обобщаваха всичко.