— Вътрешно! — старицата прошепна остро. — Той е вътре! Той представлява една маска… и хората за това го обожествяват.
Внезапно в замъглените й очи се появиха сълзи, а думите, които последваха плача, изникнаха дълбоко от нейната памет.
— Те трябва да го обожествяват! Той беше такова красиво момче, такъв красив младеж. Никой не беше като моя Джош, никой не обичаше толкова, никой не беше изпълнен с толкова любезност!… Докато те не направиха онези ужасни неща с него. — Тя се разплака. — А аз бях такъв ужасен човек. Аз бях неговата майка, а не можех да разбера. Исках си моя Джошуа обратно! Исках си го обратно толкова силно!
Брей коленичи до нея и взе чашата от ръцете й.
— Какво имате предвид, като казвате, че сте си го искали обратно?
— Аз не можех да разбера! Той беше толкова студен, толкова дистанциран. Те бяха му отнели радостта. В него нямаше радост! Той излезе от болницата… и болката беше толкова много, а аз не можех да разбера. Той ме гледаше и нямаше радост, нямаше любов. Нямаше го вътре!
— Болницата? Катастрофата след войната — веднага след войната?
— Той страда толкова много… а аз пиех толкова много… толкова много. Всяка седмица, докато той беше на онази ужасна война, аз пиех все повече и повече. Не можех да издържам! Той беше всичко, което имах. Съпругът ми беше… съпруг само по име — моята грешка беше толкова голяма, колкото и неговата, предполагам. Той беше отвратен от мен. Но аз обичах моя Джош толкова много…
Старицата посегна към чашата. Той първи стигна до нея и й наля от питието. Тя го погледна през сълзите си, очите й плуваха, изпълнени с тъга от това, че знаеше какво представлява.
— Благодаря ви много — каза тя с просто достойнство.
— Моля — отговори той, чувствайки се безпомощен.
— В известен смисъл — прошепна тя, — аз все още го имам, но той не го знае. Никой не го знае.
— Как го имате?
— Когато се изнесох от Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил… запазих стаята му такава, каквато беше, такава, каквато винаги е била. Вижте, той никога не се върна. Наистина. Само за един час една вечер, за да си вземе някои неща. За това определих една от стаите тук и я направих негова стая. Тя винаги ще бъде негова, но той не го знае.
Брей отново коленичи пред нея.
— Госпожо Ейпълтън, може ли да видя тази стая? Моля ви, може ли да я видя?
— О, не, това няма да е хубаво — каза. — Тя е много лична. Тя си е негова и аз съм единствената, когото той пуска вътре. Той все още живее там, разбирате ли. Моят красив Джошуа.
— Аз трябва да видя тази стая, госпожо Ейпълтън. Къде е тя?
Инстинкт.
— Защо трябва да я видите?
— Аз мога да ви помогна. Мога да помогна на сина ви. Зная го…
Тя изкриви очите си, разглеждайки го от някакво вътрешно място.
— Вие сте любезен мъж, нали? И не сте толкова млад, колкото си мислех. На лицето ви има бръчки и по слепоочията си имате сива коса. Вие имате силна уста, някой казвал ли ви го е?
— Не, не мисля, че някой ми го е казвал. Моля ви, госпожо Ейпълтън, аз трябва да видя стаята. Позволете ми…
— Хубаво е, че питате. Хората рядко ме питат вече за нещо; те просто ми казват. Много добре, помогнете ми да стигна до асансьора и ще се качим горе. Вие разбирате сигурно, че ще трябва първо да почукаме. Ако той каже, че не можете да влезете, ще трябва да останете отвън.
Скофийлд я заведе през коридора на всекидневната до асансьора със стола. Той вървеше до нея по стълбата до втория етаж, където й помогна да се изправи на крака.
— Насам — каза тя, посочвайки към един тесен, притъмнен коридор. — Последната врата вдясно е.
Те стигнаха до нея, спряха за миг и тогава старицата почука леко на дървото.
— След минутка ще разберем — продължи тя, навеждайки глава, като че ли се ослушваше да чуе някаква команда отвътре. — Добре — усмихна се. — Каза, че можете да влезете, но не трябва да пипате нищо. Той е подредил всичко така, както му харесва.
Тя отвори вратата и натисна ключа на стената. Светнаха три различни лампи, но въпреки това светлината беше слаба. Върху пода и стените падаха сенки.
Стаята беше стая на младеж, вещите от скъпата младост бяха изложени навсякъде. Флаговете над леглото и бюрото бяха от Андовър и Принстън, по рафтовете имаше трофеи от спортове като ветроходство, ски, тенис и бейзбол. Стаята беше поддържана — внимателно поддържана — като че ли всичко това принадлежеше на някой принц от Ренесанса. До някакъв химически прибор стоеше един микроскоп, един том от Британика21 лежеше отворен, повечето от страниците бяха подчертани, в полетата имаше изписани бележки. На нощната масичка до леглото бяха романите на Дос Пасос и Костлър, до тях имаше напечатана заглавна страница на някакво есе, написано от знаменития притежател на тази стая. То беше озаглавено: „Удоволствията и отговорностите да плаваш в дълбоки води. Написано от Джошуа Ейпълтън Старши, академия Андовър. Март, 1945 година“. Под леглото се подаваха три чифта обувки: боти, маратонки и черни кожени половинки, носени с официални дрехи. Животът беше някак си прикрит в стаята.