Охраняващата сестра все още беше в безсъзнание. Той я остави където си беше и преди. Нямаше да спечели нищо, ако я убиеше или я преместеше някъде. Изключи всички светлини, включително и лампите над стълбището пред входа, отвори вратата и се измъкна на Лиусбърг скуеър. На тротоара зави вдясно и закрачи бързо до ъгъла, където щеше отново да завие надясно, спускайки се по Бейкън хил към Чарлс стрийт, за да намери такси. Трябваше да прибере багажа си от сейфа в метрото в Кеймбридж. Разходката надолу по хълма щеше да му даде време, за да поразмишлява. Време да махне снимката от стъклената рамка, да я увие внимателно в джоба си, така че лицето да не бъде повредено.
Имаше нужда от място, където да отседне. Място, където да седне и да запълни страниците с факти, предположения и вероятности, неговата сметка с подробностите. На сутринта трябваше да свърши няколко неща, сред които беше и посещението в болницата Масачузетс Дженерал и бостънската обществена библиотека.
Стаята не беше по-различна от всички стаи в евтините хотели в големите градове. Леглото беше хлътнало, а единственият прозорец гледаше към мръсната каменна стена с изтрошени прозорци, която беше на по-малко от три метра. Предимството обаче беше същото, каквото е навсякъде в подобни места: никой не задаваше въпроси. Евтините хотели имаха място на този свят, обикновено за онези, на които не им пукаше да влязат в тях. Самотата беше основно човешко право, което не трябваше да бъде нарушавано.
Скофийлд беше в безопасност; можеше да се концентрира върху своя списък с подробностите.
В четири и тридесет и пет сутринта беше изписал седемнадесет страници. Факти, предположения, вероятности. Той беше изписал думите внимателно, прилежно, така че да могат да бъдат възпроизведени ясно. Нямаше място за интерпретации; обвинението беше конкретно дори там, където мотивите не бяха. Той събираше своите оръжия, складираше своите патрондаши с амуниции; това беше всичко, с което разполагаше. Отпусна се на хлътналото легло и затвори очи. Два или три часа сън щяха да му бъдат достатъчни.
Чу собствения си шепот да се издига към напукания таван.
— Талеников… Продължавай да дишаш. Тони, любов моя. Скъпа моя любов. Бъди жива. Пази съзнанието си.
Набитата чиновничка от болничния отдел „Архиви и сметки“ изглеждаше озадачена, но нямаше да откаже на молбата на Брей. Медицинската информация пазена там не беше поверителна, а мъжът, който представи документ от правителството, със сигурност трябваше да получи помощ.
— Сега нека да изясним нещата — каза тя със силния си бостънски акцент, четейки етикетите на лицевата страна на шкафовете. — Сенаторът иска имената на лекарите и сестрите, които са го посещавали по време на престоя му тук през хиляда деветстотин петдесет и трета и хиляда деветстотин петдесет и четвърта. От около ноември до март?
— Точно така. Както ви казах, през следващия месец има нещо като годишнина. Ще се навършат двадесет и пет години откакто е получил своето възкресение, както се изразява той. Между нас да си остане, той ще изпрати на всеки от тях малък медальон във формата на медицински щит с техните имена и личните си благодарности, гравирани на украшението.
Чиновничката спря.
— Типично за него, нали? Да си спомни? Повечето хора, на които се случват подобни неща, се опитват да забравят всичко. Пука им само че са оживели, а останалото пращат по дяволите. До следващия път, разбира се. Но не и той; той е толкова… ами, загрижен, ако разбирате какво имам предвид.
— Да, разбирам.
— Гласоподавателите го знаят също, да ви кажа. Щатите от Залива ще имат първия си президент след G. F. K22. Няма да има никакви подобни глупости като онези за папата и кардиналите, които щели да управляват Белия дом.
— Не, няма — съгласи се Брей. — Искам още веднъж да подчертая поверителната страна на идването ми тук. Сенаторът не желае да има никаква публичност относно неговия малък жест… — Скофийлд спря и се усмихна на жената. — А що се отнася досега, вие сте единственият човек в Бостън, който знае.
— О, не се тревожете за това. Както ние обичаме да казваме, когато бяхме деца, устните ми са запечатани. И аз наистина ще бъда поласкана да получа нота от сенатор Ейпълтън с неговия подпис и всичко останало имам предвид. — Жената спря и потупа по шкафа. — Ето ги — каза тя, отваряйки чекмеджето. — Сега, спомних си, всичко това са имената на докторите — хирурзи, анестезиолози, консултанти, записани от администраторите на етажа и от главната регистратура; посочени са също така и сестрите и графикът за използване на оборудването. Няма никакви психиатрични оценки или информация, отнасяща се до някаква болест; те могат да бъдат получени само пряко от лекуващия лекар. Но вие, както разбирам, не се интересувате от това; ще си помислите, че говоря на някой от онези проклети застрахователни агенти. — Тя му подаде картона. — В края на коридора има маса. Когато свършите, просто оставете папката на бюрото ми.