Светлината разкри зад гърба му зловеща картина, която би могла да излезе изпод четката на Доре в момент на мрачно настроение. Подът на самолета беше покрит с мокри изпоцапани одеяла, в които допреди час бе увито съдържанието на вързопите. Това съдържание сега се гърчеше в две редици по двата края на товарното отделение. Четиридесет дечица — сбръчкани, съсухрени, деформирани от недояждане. Сестра Мери Джоузеф се надигна иззад вратата на кабината и тръгна между малките несретници. Върху челото на всеки от тях, малко под линията на косата, придобила от анемията охравочервеникав оттенък, беше залепена лепенка. На лепенките с химикал беше изписана необходимата информация за хората от сиропиталището край Либървил. Име и номер, но не и чин. На неудачниците не се дават чинове.
В опашката на самолета петимата наемници примигваха срещу светлината и оглеждаха другите пътници. През последните месеци неведнъж бяха виждали тази гледка. Всичките изпитваха известно отвращение, но никой не го показваше. В края на краищата човек свиква с всичко. В Конго, Йемен, Катанга, Судан. Все същата история, все същите деца. И нищо не можеше да се направи. С тези мисли в главата те извадиха цигарите си.
Светлината от кабината им позволяваше да се видят истински за първи път, след като слънцето залезе. Униформите им бяха пропити с пот и червена кал, а лицата им бяха увиснали от умора. Командирът седеше облегнат на вратата на тоалетната, изпънал нозе по посока на пилотската кабина. Карло Алфред Томас Шанън, трийсет и три годишен, с ниско подстригана рошава руса коса. Късата коса е по-подходяща в тропиците, защото потта се стича по-лесно, а и не могат да се завъдят паразити. Наричан по прякор Кат Шанън заради инициалите си, той произлизаше от Каунти Тироун в провинция Ълстър. Пратен от баща си да учи в едно малко частно английско училище, той бе загубил характерния северноирландски акцент. След като прекарал пет години в Кралската флота, напуснал, за да си изпробва късмета в цивилния живот, и преди шест години се озовал на работа в Уганда като служител на компания със седалище в Лондон. През един прекрасен слънчев ден той кротко затворил счетоводните тефтери, качил се в своя лендроувър и се отправил на запад към конгоанската граница. След седмица се записал като наемник в Пети специален отряд на Майк Хоър, базиран в Стенливил.
Преживял оттеглянето на Хоър и служил при новия началник Джон-Джон Питърс, скарал се с него и потеглил на запад, за да се присъедини в Полис към Денар. Две години по-късно взел участие в бунта в Стенливил и след като раненият в главата французин бил евакуиран в Родезия, се записал при Черния Жак Шрам — белгиеца, станал от градинар наемник. Вървял в дългия поход до Букаву, а оттам до Кигали. Когато го репатрирали с Червения кръст, на часа изявил желание да участва в друга африканска война и най-после му поверили командването на батальон. Но бил закъснял за победата. Винаги закъснявал за победата.
Вляво до него седеше безспорно най-добрият мипохвъргач на север от Замбези. Големият Ян Дюпре беше на двайсет и осем години, роден в Парл, провинция Кейп. Син на обеднял род с хугенотска жилка, чиито предци побягнали към нос Добра надежда, за да се спасят от беса на Мазарини4 в периода след потъпкването на религиозните свободи във Франция. Неговото продълговато остро лице, увенчано със закривен орлов нос над тънички устни, изглеждаше още по-изпито, отколкото обикновено, защото изтощението бе издълбало дълбоки бръчки по бузите му. Клепачите бяха склопени върху белезникавосините му очи, а сламените вежди и коса бяха набити с мръсотия. Той хвърли поглед към децата, които лежаха по пътеката на самолета, и изропта с едно „Blik sem“ (копелета) срещу света на имащите и привилегированите, които според него бяха отговорни за всички злини на тази планета. После се опита да заспи.
До него се беше изтегнал Марк Вламенк, Малкия Марк, наричан така заради огромната си маса. Фламандец от Остенд, той беше метър и деветдесет по чорапи, когато носеше такива. Тежеше към сто и десет килограма. Някои хора го смятаха за дебел. Но той не беше. Полицаите от Остенд, в по-голямата си част мирни хорица, които гледаха да избягват стълкновенията, вместо да ги предизвикват, треперели пред него, а стъкларите и дърводелците от същия град го удостоявали с почитта си заради работата, която им осигуряваше. Говорело се, че човек може да познае всеки бар, в който се е развъртял Малкия Марк, по броя на занаятчиите, необходими за възстановяване на щетите.
Останал сирак, той бил отгледан в едно заведение, поддържано от свещеници, които се опитали да набият в главата на израсналото момче някакво чувство за отговорност и го правели с такова постоянство, че дори Марк накрая изгубил търпение и на тринайсетгодишна възраст само с един удар прострял на земята един от Светите отци, който размахвал тояга насреща му.