Дафни дю Морие успява да се наложи и да остане във Фоуи, за да пише, едва след двайсет и втория си рожден ден. Тогава първите й два разказа вече са публикувани. И двата са включени в този сборник: „А сега в името на Отца“ описва суетен свещеник празнодумец, който не живее според проповедите си (вероятно по-неопитен предшественик на безнравствения викарий Франсис Дейви от „Странноприемница Ямайка“); „Различен темперамент“ е разказ за мъж, който се нуждае от уединение, и за жена, вкопчена в него, и е показателен пример за способността на авторката да влиза под кожата едновременно на двама герои, така че читателят преживява и казаното, и чутото — специфична дарба, проявена превъзходно от писателката години по-късно в „Паразитите“.
В някои от тези ранни разкази повествованието се води от името на мъжки персонажи, в два — от изморени от живота проститутки, но колкото и авторката да се старае да се маскира с мустаци или с рокли „от черен сатен, възтеснички“, тя не успява да прикрие страданието си заради обсебващото и собственическо поведение на Джералд към нея и примирението на Мюриъл с многобройните му извънбрачни връзки.
„Детето, предопределено да стане писател, е уязвимо за всеки повей на вятъра“, пише Дафни дю Морие в „Аз като млада“, а ранните й разкази от този сборник показват как съзнанието на наблюдателното дете (с толкова ожесточено изгризани нокти, че веднъж дори се налага лекарска намеса) е мъчително тласкано и оформяно от неизменната й бдителност за признаци на задаваща се буря, които по изражението на майка си прочете pas devant les enfants1, щом надвисне трагедия или опасност. Цинизмът в разкази като „Уикенд“, „А писмата му охладняваха“ и „Болката отшумява“, където безсърдечни мъже и злочести жени налагат извода, че щастлив край не съществува, свидетелства за будно младо съзнание с оскъдна вяра в шансовете за любов и брак. Всичко това би било почти непоносимо мъчително, ако отсъстваха приятни хумористични наблюдения като това на младоженеца в разказа „Безизходица“, който стои пред олтара и гледа булката си така, „все едно е парче шоколад, а той — пекинез“.
Писателката явно още от самото начало притежава способността да доставя на читателите си удоволствието да преживяват миналото и бъдещето като призрачни пластове на настоящето, както установяваме в удивително проникновения разказ „Долината на щастието“, публикуван във в. „Илъстрейтед Лондон Нюз“ през 1932 г. Тук героинята като привидение навестява собственото си бъдеще, долавяме играта на вездесъщност и мечтателна интуиция, а също и напомнящото халюцинация проникновение за това, какво предстои в най-известния роман на Дафни дю Морие и в живота й. Тук за пръв път надникваме в Мандърлей след първите посещения на Дафни дю Морие в Менабили, прототипът на имението. „Защо минало, което никога не е било мое, ме обсебва така изцяло?“, пита героинята, изтерзана душа, която намира покой само докато мечтае за това място и може да опре буза „до гладката бяла стена на къщата, сякаш тя е част от живота й, свързана е с нея, владее я“.
В тези разкази — някои от които добри, други не толкова, но всички очарователни — се натъкваме на основните проблеми, които ще занимават Дафни дю Морие през целия й живот. Тук е психологическото прозрение, което тя впоследствие ще проявява при изграждането на героите на романите си и на биографиите, но много по-открито и по-очевидно насочено към самата нея.
Секс и страст, ръка за ръка със завист и вина, тези неща търсех у Дафни дю Морие, когато подобно на мнозина други посягах към книгите й като нещастна девойка — на възрастта, когато самата тя е започнала да пише. Дали пък тайната на нейната популярност не може да бъде открита между редовете на най-ранните й разкази: онези от потайната бездна на съзнанието като „Куклата“ и „Източен вятър“? Дали у всички нас не се спотайва един ухилен Джулио? Възможно ли е срамът, остър и изтънчен в по-късните й творби, да е по-скоро общ, а не конкретен? Над тези неща размишлявах, докато разлиствах страниците, написани от младата писателка. Авторка, която тъкмо започва да излиза от черупката си, същевременно търсейки място да се скрие, жадуваща за усамотение, за морето и за свободата да пише, на която в крайна сметка ще се наслаждава и благодарение на издаването на тези свои ранни разкази.