— Това е моето единствено желание, милорд! — побърза да изрече сър Уилям Аштън прочувствено. — Лейди Аштън, нима ще допуснем маркизът да напусне дома ни с обида в душата! Трябва да го склоним да остане да обядва с нас.
— Докато на милорда е угодно да бъде наш почитаем гост, замъкът и всичко в него ще бъде на негово разположение — отвърна лейди Аштън. — А колкото до това да продължим този неприятен разговор…
— Извинете, милейди — прекъсна я маркизът. — Нека не вземаме прибързани решения по един толкова важен въпрос. Имам щастието да възобновя познанството си с лейди Аштън и се надявам, мадам, че не ще ме принудите да рискувам доброто ви разположение заради някакъв неприятен разговор. И ми позволете поне, преди да сме се върнали към него, да се насладя на вашата компания. При това, изглежда, в замъка пристигнаха и нови гости.
Лейди Аштън се поклони и с усмивка подаде ръка на маркиза, който я поведе към трапезарията, галантно спазвайки правилата на старинната етикеция, която не разрешаваше на кавалера да води дамата под ръка, както става по празненствата на простия народ.
В трапезарията те завариха Бъкло, Крейгънгелт и няколко съседи, поканени от лорд-пазителя по случай гостуването на маркиз А… Мис Аштън, извинила се с леко неразположение, не дойде на обяда и мястото й остана празно. Обядът бе твърде разточителен и продължи до късно.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Няма да описвам гнева и възмущението, с които Рейвънсууд напусна замъка, принадлежал на неговите прадеди. Съдържанието на бележката, пратена му от лейди Аштън, бе такова, че всеки дори не толкова горд и честолюбив колкото Рейвънсууд — а него не можем да обвиним в недостатък на такива чувства, — не би останал в дома на Аштън ни минутка повече. На маркиза също бе нанесена обида; но той все още не губеше надежда да помири враждуващите страни и затова позволи на младия си сродник да си отиде, като преди това му обещае, че ще отседне в „Тодс ден“ — малката странноприемница, намираща се, както може би любезният читател помни, по средата на пътя между замъка Рейвънсууд и Улфс Краг, по на пет мили от споменатите места. Маркизът възнамеряваше да се срещне с Рейвънсууд или същата вечер, или на следващата сутрин. Разбира се, той също би напуснал замъка, но не желаеше така лесно да се откаже от евентуалните изгоди, които му обещаваше гостуването в дома на лорд-пазителя. Прочее и самият Рейвънсууд, дори в стихията на най-големия си гняв, не смяташе да си отреже пътищата за помирение, надявайки се на благосклонност от страна на сър Аштън и намеса на влиятелния си родственик. Но въпреки това веднага си замина и се озова доста по-далеч, отколкото налагаха стеклите се обстоятелства.
Пришпорил коня, Рейвънсууд премина в галоп по алеята, сякаш бързата езда можеше да притъпи болката и облекчи терзанията, изпълнили сърцето му. Навлязъл в глухата, усамотена част на парка, където короните на дърветата закриваха бойниците по кулите на замъка, той лека-полека забави ход и се отдаде на тъжни размисли, които не бе успял да прогони. Пътеката, която следваше с коня, водеше към извора на Нимфата и оттам към къщурката на Алис и младежът неволно си спомни, че това място се смята за фатално за рода му и че сляпата го бе предупредила.
„Старинните предания често се оказват верни — разсъждаваше Рейвънсууд. — Този извор отново се оказа свидетел на лекомислието на един Рейвънсууд. Алис беше права: изпаднах в онова позорно положение, което тя ми предсказа. Не! Сто пъти по-лошо; защото не само че не се сприятелих и съюзих с човека, погубил моя род, но ме сполетя такава жалка несполука, като си позволих унизителното желание да стана негов зет и получих отказ.“
Смятаме за свой дълг да разказваме нашата история така, както сме я чули; а тя не би била истински шотландска — вземете под внимание отдавнашното време на описваните тук събития и склонностите на хората, запазили я за нас през вековете, — ако в нея не намерят място суеверията на шотландеца. Впрочем ето какво се случи с Рейвънсууд край усамотения извор според преданието: конят му, който спокойно и равномерно крачеше по пътеката, изведнъж запръхтя, задърпа се и, макар болезнено пришпорван, не искаше да продължи напред, сякаш бе усетил нещо страшно на пътя си. Като погледна към извора, Рейвънсууд видя една жена в бяло или по-скоро сивкаво одеяние. Тя седеше точно на мястото, където само преди няколко дни Луси Аштън бе слушала съдбовните слова на любовта. Първата му мисъл беше, че Луси, досетила се по кой път ще тръгне той, е побързала да дойде до това паметно за двамата уединено кътче, за да сподели скръбта на своя възлюбен и да се сбогува с него. Убеден в това, той скочи от коня и като го върза за едно дърво, се втурна към извора, шепнейки с вълнение най-скъпото за него име: