Луси прие с радост предложението на достойния пастор. Тя написа ново писмо, което точно повтаряше предишното, и мистър Байд-дъ-Бент го предаде на Сондърс Муншайн — безпримерен църковен настоятел на сушата и храбър контрабандист по море, който смело управляваше брига си срещу всички ветрове, които духат между Кампвер и източното крайбрежие на Шотландия. Според молбата на пастора Муншайн се задължи да достави писмото на мастър Рейвънсууд, в който и чуждестранен двор да се намира той.
Това обяснение ни е потребно, за да помогнем на читателя да разбере смисъла на разговора, воден между мис Аштън, майка й и Бъкло — разговор, който описахме в предишната глава.
Сега Луси приличаше на моряк, претърпял корабокрушение в бурен океан: нещастникът се е хванал за една дъска, силите му отпадат, около него цари непрогледен мрак, проблясват мълнии, които зловещо озаряват сивата морска стихия на вълните, готови да го погълнат всеки миг.
Отминаваха седмица след седмица и ден след ден. Настъпи празникът на свети Джуд — крайният срок, приет от Луси, — а от Едгар нямаше ни писмо, ни вест.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
И тъй денят на свети Джуд — последният срок, приет от самата Луси — настъпи, а от Рейвънсууд, както вече споменахме, нямаше нито писмо, нито някаква вест. Но Бъкло и верният му приятел Крейгънгелт никак не се забавиха: пристигнаха в замъка още рано сутринта — Бъкло искаше да получи окончателния отговор и да подпише необходимите документи.
Брачният договор бе грижливо съставен под надзора на самия сър Уилям и предвид на крехкото здраве на невестата бе решено да не канят на подписването никакви външни хора. Уговориха се сватбата да стане на четвъртия ден от подписването на договора, за което много настояваше предвидливата лейди Аштън, защото се опасяваше да не би Луси да размисли или да прояви упоритост. Но нещастното момиче, както изглежда, напълно се беше примирило. Луси изслуша вестта за предстоящата сватба с равнодушието на отчаяния човек, с пълно безразличие, което издаваше голямата й потиснатост. Бъкло, който не можеше да се похвали с прозорливост, си обясни поведението й като естествен за свенливата девойка страх от брака, още повече че Луси, както му бе добре известно, се омъжваше за него, подчинявайки се на родителската воля, а не според повика на сърцето.
След размяната на обичайните комплименти разрешиха на Луси да се оттегли за известно време, за да подготви тоалета си, защото лейди Аштън заяви, че бракът е щастлив само тогава, когато договорът се подпише преди пладне.
Луси позволи на прислужничките да я облекат за предстоящата церемония по техен вкус и те я нагиздиха разкошно: бяла атлазена рокля с брюкселски дантели, множество брилянти, макар че яркият блясък на скъпоценните камъни никак не подхождаше на смъртната бледност на невестата и тъгата в тревожния й поглед.
Едва тоалетът бе привършен и се появи Хенри, за да отведе покорната си сестра в гостната, където всичко бе готово за подписването на брачния договор.
— Знаеш ли, Луси — каза Хенри, — радвам се, че се омъжваш за Бъкло, а не за Рейвънсууд. Защото Рейвънсууд ми прилича на испански гранд и винаги ми се е струвало, че всеки миг се готви да ни пререже гърлата, а после да тъпче труповете ни с крака. Радвам се, че сега той е отвъд морето, далеч-далеч оттук. Никога няма да забравя как се изплаших, като го взех за оживелия портрет на стария сър Малис. Кажи ми откровено, Луси, не се ли радваш, че се отърва от него?
— Не ми задавай въпроси, скъпи Хенри — отвърна нещастното момиче, — всичко вече ми е почти безразлично.
— Е, всички младоженки така казват — засмя се Хенри. — Но нищо, не се огорчавай. Само след година ще запееш друга песен. Сега ще бъда твой шафер и ще яздя сред първите в шествието. Всички роднини, познати и приятели от наша страна и от страната на Бъкло, ще те придружават на коне до черквата. Ще облека червена дреха с дантели, ще нося шапка с перо, ще запаша златошит портупей, украсен с point d’Espagne92, и нож вместо шпага. Аз, разбира се, бих предпочел да нося шпага, но баща ми не дава дума да се издума. Всичко това и още какво ли не друго ще пристигне довечера от Единбург с мулета. Старият Гилбърт ще го докара. Щом дойде той, ще те извикам да ми видиш новата премяна.
91
Джордж Краб (1754—1832) — английски поет, съвременник на Уолтър Скот. Откъсът е от поемата „Църковният регистър.“ — Б.пр.