— Не смея да ви предложа от нашата бира — отвърна Кейлъб, — сладът излезе лош, пък имаше и буря; но, сър, такваз вода има в нашия кладенец, кълна се, каквато никога не сте пили!
— Щом бирата ви е прокиснала, дайте тогава вино — каза Бъкло, като се намръщи при споменаването на голата водица, така горещо препоръчана от Кейлъб.
— Вино ли? Слава богу, вино имаме достатъчно — храбро излъга Кейлъб. — Но само преди два дни… не дай боже никому да пие по такъв повод… в тоя дом се изпи толкоз вино, че щеше да стигне и лодки да заплуват в него. Може нещо и да не е достигало у нас, ама вино в дома на лорд Рейвънсууд винаги е имало в изобилие.
— Тогава престани да ни гощаваш с приказки и ни поднеси вино! — намеси се стопанинът и Кейлъб хладнокръвно изчезна някъде.
Като слезе в мазето, той обърна две бъчви, вече празни, и ги затръска с отчаяна надежда да изцеди от тях малко бордо, за да напълни калаения съд, който бе донесъл. Уви, бъчвите бяха до капка пресушени и макар пуснал в ход всичкото си умение, цялата си съобразителност, старият виночерпец не събра и половин литър прилично вино.
Кейлъб обаче беше твърде ловък стратег, за да напусне бойното поле без опит да прикрие отстъплението си. Не изгубил присъствие на духа, той захвърли на пода един празен съд, престори се, че се е спънал на прага, викна на Миси да дойде и забърше виното, което изобщо не беше разливал, поднесе на масата другия съд и изрази надеждата, че за техни милости все пак е останало достатъчно вино. И наистина то се оказа напълно достатъчно, защото дори Бъкло, верният приятел на лозата, не намери в себе си сили да възобнови атаката си срещу винарската изба на Улфс Краг и се съгласи, макар неохотно, да изпие чаша чиста вода. Сега предстоеше да се осигури нощуването на госта и тъй като му бе определена една потайна стая, пред Кейлъб се откриха чудесни възможности да обясни съвсем правдоподобно бедната й обстановка, недостатъчното постелно бельо и тъй нататък.
— Кой би помислил — затюхка се той, — че ще ни потрябва някога тайната стая! Тя пустее още от заговора на Гаури49, а там жена не бих могъл да пусна; вие, ваша милост, добре разбирате, че след това едва ли ще се запази дълго тайната на стаята.
ОСМА ГЛАВА
Възможно е на Рейвънсууд в самотната кула Улфс Краг да не са били чужди онези чувства, обзели разточителния наследник на Лин, когато според една чудесна стара песен, като прахосал цялото си състояние, той останал единственият обитател на опустялото си жилище. Рейвънсууд обаче имаше предимство пред блудния син от баладата: макар в сходно положение той бе стигнал до нищетата си не от собствена, глупост. Бе наследил своите нещастия от баща си заедно с благородническата си кръв и титла, която любезните люде можеха да употребяват пред името му, а грубите да изпускат, когато сметнат за необходимо — ето цялото наследство, останало му от прадедите.
Тази печална и същевременно утешителна мисъл поуспокои бедния млад човек. Като разпръсва нощната тъма, утрото предразполага към спокойни размисли и под негово въздействие бурните страсти, които бяха обзели Рейвънсууд предния ден, се поуталожиха и стихнаха. Сега топ беше в състояние да анализира противоречивите чувства, които го вълнуваха, и твърдо реши да се бори с тях и да ги превъзмогне. В това светло, тихо утро дори пустинната равнина, която се откриваше, ако погледнеш към сушата, изглеждаше много привлекателна; от другата страна безбрежният океан, страшен и същевременно снизходителен в своето величие, бе набразден от сребърни вълнички. Такива мирни картини от природата пленяват човешкото сърце дори когато то е тревожно и го подтикват към благородни и добродетелни постъпки.
Приключил с анализа на душевното си състояние, а този път анализът бе доста безпощаден и суров, Рейвънсууд първо реши да потърси Бъкло в отреденото му убежище.
— Е, Бъкло, как се чувствувате днес? — приветствува той госта си. — Как спахте на леглото, в което спокойно е лежал навремето изгнаникът граф Ангъс, въпреки че разгневеният крал го е преследвал упорито.
— Хм! — измънка Бъкло, като се събуди. — Не ми подхожда да се оплаквам от помещение, което е използувал един толкова велик човек; дюшекът може би е по-корав, отколкото е нужно; стените са малко влажни, плъховете по-настървени, отколкото очаквах, като се съди по хранителните запаси на Кейлъб; и ми се струва, че ако на прозорците имаше капаци, а над леглото балдахин, стаята щеше да спечели много повече.
49
Този заговор датира от 1600 година, следователно Кейлъб иска да каже, че стаята пустее много отдавна. — Б.пр.