— Навярно четете в душата ми по-добре, отколкото аз самият — отвърна Рейвънсууд. — А да разсъждаваш благоразумно, не е ли това първата крачка към благоразумните постъпки? Но чуйте… Кейлъб сякаш ни вика за вечеря със звънеца.
— Колкото по-звучно пее звънецът му, толкова по-скромна ще е гощавката — отбеляза Бъкло, — Всеки би помислил, че този адски гръм и трясък, от които някой ден ще се събори кулата ви, ще превърне мършавата кокошка в тлъст петел или овнешката плешка в еленов бут!
— Ако се съди по необичайната тържественост, с която Кейлъб слага на масата това единствено, и то грижливо покрито блюдо, боя се, че действителността ще надмине и най-лошите ви очаквания.
— Свали капака, Кейлъб! За бога, свали капака! — простена Бъкло. — Стига с тези предисловия. По-скоро покажи какво се крие там. Добре; постави съда на масата и стига толкова! — добави той, подканяйки стария прислужник да побърза, защото Кейлъб, без да го удостои с отговор, дълго мести блюдото, докато накрая не го остави точно посред масата.
— И все пак какъв е обедът ни, Кейлъб? — запита на свой ред и господарят му.
— Хм, сър… аз щях отдавна да доложа на ваша милост, но негова милост леърд Бъкло е толкова нетърпелив! — отвърна Кейлъб, като продължаваше да държи блюдото с едната ръка и поддържаше капака с другата; личеше, че никак не му се иска да свали капака.
— Но какво е то, за бога… Надявам се да не е чифт блестящи шпори, според старинния обичай на южните шотландци!
— Хм, хм! — продължи да мънка Кейлъб. — Ваша милост си позволява да се шегува… Да, ще се осмеля да отбележа, че това е бил доста хубав обичай и доколкото ми е известно, той се е спазвал в много благородни и богати семейства. Колкото до днешната вечеря, понеже утре е света Магдалена, някогашна достойна наша кралица, вероятно ваши милости ще сметнат за свой дълг не да се откажат напълно от храна, но да се подкрепят с нещо по-лекичко — като например с херинга…
Изрекъл тези думи, Кейлъб свали капака и разкри пред погледите им споменатото лакомство: четири рибки.
— Това не са просто херинги — добави той по-тихо, — те са специално подбрани и посолени от икономката ни (бедната Миси) особено грижливо, специално за ваши милости.
— Стига е тези твои извинения! — каза Рейвънсууд. — Ще ядем херинги, Бъкло, щом като няма нищо друго. Изглежда, започвам да споделям мнението ви: наистина довършваме последния лист на дървото и ако не искаме да умрем от глад, трябва да си намерим ново място, без да чакаме резултата от политическите машинации на маркиза.
ДЕВЕТА ГЛАВА
След кратката вечеря, както казват, идва кратък сън; не е чудно тогава, че след скромната гощавка, която Кейлъб поради набожност и необходимост оправда с чисто религиозни съображения, сънят на обитателите на Улфс Краг не беше продължителен.
На сутринта Бъкло дотича в стаята на Рейвънсууд със силен вик, който би пробудил и мъртвец.
— Ставайте, ставайте, за бога! Ловци са излезли в равнината! Първият лов от цял месец, а вие си лежите в постелята, която има само това достойнство, че е по-мека от камъка в гробницата на вашите прадеди.
— Оставете шегите си за друго време, Бъкло — подразни се Рейвънсууд. — Не е особено приятно, едва унесъл се след безсънна нощ, прекарана в размисъл за участ по-сурова от коравото ми ложе, изведнъж да те лишат от кратката минута отдих.
— Хайде, хайде! Ставайте… Ставайте! — отвърна гостът. — Кучетата са вече пуснати. Сам оседлах конете: вашият Кейлъб щеше да започне да вика слугите и конярите, а после ще се наложи цял час да слушам извиненията му за отсъствието на хората, от които отдавна вече няма и помен. Ставайте, Рейвънсууд! На вас говоря, кучетата са пуснати! Ставайте! Ловът започна.
И Бъкло изтича навън от стаята.
— Това съвсем не ме интересува — мърмореше си Рейвънсууд и бавно се надигаше от леглото. — Чии са тези кучета, които лаят до самия замък?
— На достопочтения лорд Битълбрейнс — отговори Кейлъб, който влезе в стаята веднага след горящия от нетърпение леърд Бъкло. — Не зная с какво право вдигат тоя шум и вой в ловните владения на ваша милост.