— Високоблагородния Едгар, лорд Рейвънсууд — наблегна Кейлъб на точното име на господаря си; съзнавайки колко слаби са шансовете му за успех в предстоящия спор, той се изпълни с още по-голяма решителност да не отстъпва ни на йота, когато се касае за честта на господарския му дом.
— Нека да е и лорд Рейвънсууд — съгласи се деловият господин, — няма да спорим за титлите, които се дават от учтивост… И така именуемият лорд Рейвънсууд, или мастър Рейвънсууд, наследствен собственик на замъка Улфс Краг и на принадлежащите към него земи, от една страна, и Джон Уайтфиш и другите арендатори от селището Улфс Хоуп, намиращо се в гореспоменатите земи, от друга.
От горчив опит Болдърстън знаеше колко по-трудно се води борбата с този наемен поборник за чуждите права, отколкото със самите селяни — Кейлъб можеше да въздействува на спомените, привързаността и начина им на мислене със стотици косвени аргументи, за които упълномощеният от тях представител оставаше съвсем глух. Изходът от срещата напълно оправда опасенията на Кейлъб. Напразно се опитваше той да пусне в ход цялото си красноречие и находчивост, напразно привеждаше куп доводи, позовавайки се за древните обичаи и наследственото чувство на уважение, напразно напомняше за помощта, оказана от лордовете Рейвънсууд на жителите на Улфс Хоуп в миналото, и намекваше за възможни услуги и в бъдеще — юристът твърдо държеше на буквата и параграфа на грамотите; това не произлизало от текста им, друго пък не било вписано в тях. А когато Кейлъб в стремежа си да опита дали няма да подействува някоя заплаха, спомена за печалните последствия за селото, ако лорд Рейвънсууд лиши селяните си от покровителството си, и дори даде да се разбере, че лорд Рейвънсууд може ла прибегне до решителни мерки в отговор на накърнените си интереси, пълномощникът на селото му се присмя в лицето.
— Моите доверители — каза той — решиха сами да се погрижат за интересите на селището си, а лорд Рейвънсууд, щом е лорд, си има достатъчно грижи около своя замък. Що се отнася до заплахите за принудително изземване, тоест с употреба на сила, или via facti67, както се нарича то в законите, ще си позволя да ви напомня, мистър Болдърстън, че сега не е като едно време, а при това живеем на юг от Форт и достатъчно далеч от планинска Шотландия. Моите доверители се считат годни да се защитят сами, но ако се окаже, че грешат, ще се обърнат за помощ към правителството — добави той с ехидна усмивка — и един капрал с четирима червени мундири ще успее да ги защити от претенциите на лорд Рейвънсууд и от всякакви опити за насилствено събиране на данъци, каквито той или слугите му намислят да осъществят в това селище.
Ако Кейлъб би могъл да съсредоточи в очите си всичката омраза на аристокрацията, ако би могъл да изпепели този просбописец, който отхвърля васалната зависимост и родовите привилегии, той щеше да го унищожи с поглед, без да се замисли за последствията. Но при сегашните обстоятелства не му оставаше друго освен да се върне в замъка. До вечерта Кейлъб не се показа пред никого и никого не пускаше при себе си, дори Миси: заключил се в своята стаичка, Кейлъб шест часа чисти една калаена чиния и си свирука песента „Маги Лодър“.
Злополучният изход от тази реквизиция лиши Кейлъб от помощта на Улфс Хоуп и неговите околности, неговото Перу и Елдорадо, откъдето преди в случай на необходимост той гребеше с пълни шепи. Закле се, че кракът му няма повече да стъпи в това село, и удържа на думата си. Трудно е да се повярва, но този разрив, както предполагаше той, се оказа своеобразно наказание за непокорните васали. В техните очи мистър Болдърстън бе важна личност, която общува с висши същества; присъствието му красеше скромните им празненства, в много случаи съветите му бяха твърде полезни и познанството с него правеше чест на Улфс Хоуп. По всеобщо мнение, откак Кейлъб се затвори в замъка, селото „стана не такова, каквото бе преди… Но спор няма, че за яйцата и маслото мистър Кейлъб никак не беше прав и мистър Дингуол доказа това напълно справедливо“.