ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лицето на момчето, единствен свидетел на това как Кейлъб нарушава законите на собствеността и гостоприемството, би могло да послужи като прекрасен сюжет за картина. То се вледени, сякаш бе видяло, пред себе си един от призраците, за които е слушало да му разказват през дългите зимни вечери; забравило за възложените му задължения, спря да върти шиша и като връх на всички беди овнешкото прегоря като въглен. Една яка плесница го отърси от вцепенението. Пред него стоеше мисис Лайтбоди, жена с внушително телосложение, макар че, ако се съди по името й, тя би трябвало да изглежда иначе; при това майсторски умееше да си служи с ръцете, в което, както казват, покойният й мъж получил добра възможност да се убеди от собствен опит.
— Проклет калпазанино! Защо си оставил печеното да изгори?
— Не знам — измънка момчето.
— А къде е оня негодник Джайлс?
— Не знам — изплака клетникът.
— Къде е мистър Болдърстън? О, боже! В името на светите отци и църковния съд отговаряй; къде е шишът с дивеча?
Дотича и мисис Гърдър; двете закрещяха с цяло гърло на бедното момче — едната от едната, другата от другата му страна — и така го наплашиха, че то не можеше да изрече ни дума. Едва с пристигането на по-голямото чираче истината започна лека-полека да се очертава.
— Хм, знаеш ли — изрече мисис Лайтбоди, — кой би могъл да помисли, че Кейлъб Болдърстън е способен да изиграе такава лоша шега на старата си позната!
— Как не го е срам! — възкликна жената на мистър Гърдър. — Какво ще кажа сега на мъжа си? Той ще ми счупи главата!
— Какви ги плещиш, глупачке! — рече майката. — Бедата е наистина голяма, но не е чак толкоз страшна, както я представяш. Как така ще ти счупи главата? За да си позволи това, трябва първо да се разправя с мене, пък аз и с по-страшни съм се оправяла! Умея да си служа с ръцете, а от кряскане хич не ме е страх!
В този миг навън отекна конски тропот, който възвести пристигането на бъчваря и пастора. Слезли от конете, те минаха направо в кухнята, за да се постоплят: след бурята бе много застудяло, а в гората беше влажно и кално. Младата жена знаеше истинската цена на чаровната си празнична премяна; тя се хвърли смело към врага, решила да поеме върху себе си първия удар, а мисис Лайтбоди като кохорта римски ветерани остана в ариергарда, готова в случай на необходимост да подкрепи дъщеря си. И двете правеха всичко възможно, за да отсрочат съдбовното откритие: старата заслони с тялото си огнището, а дъщерята посрещна изключително сърдечно мъжа си и пастора и съчувствено ги заразпитва, като постоянно изразяваше опасението си „да не би да са настинали“.
— Ами, настинали! — сопна й се Гърдър, който не беше от мъжете, свикнали да ги командуват жените им. — Тук ще настинем, като не ни пускате до огъня.
С тези думи бъчварят премина двете отбранителни линии на противника и тъй като бе надарен с много остър поглед, когато се касаеше за собствеността му, веднага забеляза отсъствието на шиша с дивеча.
— По дяволите! — възкликна той. — Къде…
— Пфу, как не те е срам! — нахвърлиха се върху него жените. — Да богохулствуваш пред мистър Байд-дъ-Бент!
— Виновен съм — призна бъчварят, — но…
— Да изречеш на глас името на врага на человеческия род — каза мистър Байд-дъ-Бент, — това значи…
— Виновен съм — повтори бъчварят.
— Значи — продължи негово преподобие — да се подложиш на изкушения, принуждавайки го по някакъв начин да забрави онези клетници, които са предмет на неговото попечение, и да се залови с тогова, който е изрекъл името му.
— Добре, мистър Байд-дъ-Бент, така да е — каза умолително бъчварят. — Нали признах вината си, какво още трябва да сторя? Но с ваше позволение бих искал да попитам тези жени защо са сложили дивеча по чиниите, преди да сме дошли.