И сър Уилям поднесе кърпичка към просълзените си очи. Рейвънсууд също беше трогнат, но мълчаливо чакаше продължението на това смайващо признание.
— Исках да узнаете — продължи лорд-пазителят, — че макар да съм сметнал за необходимо да потвърдя законността на исканията си чрез съдебно решение, никога не съм имал намерение да настоявам за нещо, което би надхвърлило пределите на справедливостта.
— Милорд — отвърна Рейвънсууд, — излишно е да продължаваме подобен разговор. Всички владения, които законът ще отсъди или вече е отсъдил вам, са ваши или ще станат ваши. Нито баща ми, нито аз бихме приели каквото и да е по милост.
— По милост? Не, не ме разбрахте. Трудно е да разберете — не сте юрист. Правата могат да бъдат действителни пред закона и признати за такива, но въпреки това благородният човек не във всички случаи ще счете за необходимо да се възползува от тях.
— Много съжалявам, милорд.
— Но моля ви… напомняте ми някой начеващ адвокат с чувствителността си: във вас говори сърцето вместо разума. Ние с вас трябва още много въпроси да решим. Нима ще ме упрекнете в това, че аз, човек на възраст, желая мир и оказал се в дома на човека, спасил живота на дъщеря ми и на мен, желая, и то с цялото си същество, да приключим с всички спорове по най-благороден начин.
Изричайки тези думи, лорд-пазителят държеше скованата ръка на Рейвънсууд и затова на младежа, каквито и да бяха предишните му намерения, не му оставаше нищо освен да се съгласи с госта си и да му пожелае лека нощ, като отложи по-нататъшните обяснения за следващия ден.
Рейвънсууд побърза към залата, където щеше да прекара тази нощ, и дълго се разхожда из нея, обзет от силно вълнение. Смъртният му враг беше под неговия покрив, а в сърцето му нямаше нито родова омраза, нито истинска християнска прошка. Рейвънсууд съзнаваше, че като изконен враг на сър Аштън не може да забрави нанесените на дома му оскърбления, а като християнин вече няма сили да мъсти за тях и че е готов да се съгласи на низка, безчестна сделка със съвестта си, примирил омразата към бащата с любовта към дъщерята. Той се проклинаше. Крачеше из стаята, озарена от бледата лунна светлина и от червеникавото блещукане на загасващия огън, и ту отваряше, ту затваряше решетъчните прозорци, сякаш се задъхваше без приток на чист въздух и в същото време се боеше чистият въздух да не нахлуе вътре. Лека-полека страстите се уталожиха и Рейвънсууд се отпусна в креслото, което тази нощ щеше да замени леглото му.
„Ако наистина — разсъждаваше Едгар негласно, когато първата буря утихна и той отново бе способен да мисли по-спокойно, — ако наистина този човек не иска нищо освен това, което му е отредено от закона, и ако е готов дори да се откаже доброволно от правата, които съдът му е признал, за да приключи справедливо с разприте, от какво би могъл да бъде недоволен баща ми? От какво бих могъл да бъда недоволен и самият аз? Тези, от които сме наследили родовите си владения, са паднали от мечовете на моите предци, оставили са цялата си собственост на победителите; а ние паднахме под ударите на закона, сега безмилостен към представителите на шотландското рицарство. Защо тогава да не влезем в преговори с днешните победители, все едно че се намираме в обсадена крепост, лишени от всякаква надежда за спасение? Може би този човек съвсем не е такъв, за какъвто съм го смятал досега, а дъщеря му… Но нали реших да не мисля за нея.“
И загърнал се в наметалото си, той заспа и цяла нощ, докато светлината на деня не засия в решетъчните прозорци, сънува Луси Аштън.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Прекарвайки нощта в необичайно твърдото легло, лорд-пазителят нито за миг не се раздели с честолюбивите си помисли и политическите планове, от които не можеш да заспиш и в най-мекото пухено легло. Той достатъчно дълго бе водил ладията си в морето на живота, лавирайки между съперничещите си в него течения, и знаеше добре колко гибелни са те и колко важно е да обърнеш платното по посока на господствуващия вятър, ако не искаш да претърпиш крушение по време на бурята. Присъщите му дарби и страхлив характер му придаваха онази гъвкавост, с която се отличаваше старият граф Нортхамптън — обяснявайки как е успял да се задържи на мястото си по време на всички държавни промени от Хенри VIII до Елизабет, той откровено признаваше, че е роден за тръстика, не за дъб. Затова сър Уилям Аштън винаги се придържаше към своето златно правило — внимателно следеше промените на политическия хоризонт и се стремеше да си осигурява поддръжка сред привържениците на онази партия, която според него ще постигне победа, още преди да се е очертал изходът на борбата. Умението му да се приспособява към всякакви обстоятелства беше добре известно и будеше презрение у по-смелите водачи на двете партии, съществуващи в страната. Но той имаше гъвкав, практичен ум, а юридическите му познания се ценяха високо; тези достойнства превишаваха недостатъците му в очите на лицата, които управляваха държавното кормило и те с радост се ползуваха от услугите на сър Уилям и щедро му се отплащаха, макар да не хранеха към него нито доверие, нито уважение.