ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ако трапезата в Улфс Краг издаваше зле прикрита бедност, гощавката в замъка Рейвънсууд поразяваше с разкоша и изобилието си. Такъв контраст безспорно ласкаеше самолюбието на лорд-пазителя, по той беше твърде прикрит човек, за да покаже чувствата си. Напротив, сър Аштън като че ли с удоволствие си спомняше за „ергенския обяд“ — така го нарече той, — с който го гости Болдърстън, и по-скоро с презрение, отколкото с гордост се отнасяше към собствената си трапеза, отрупана с най-различни ястия.
— Живеем в разкош — каза той, — защото така е прието, но в скромния дом на баща ми бях свикнал с най-обикновена храна и много бих се радвал, ако жена ми и децата ми позволят да се върна към овесената каша и овнешката плешка.
Тук лорд-пазителят попрекали и Рейвънсууд почувствува това.
— Разликата в званието — сухо отбеляза той, — или по-точно казано в средствата определя стила на домакинството.
Тези думи бяха достатъчни и сър Уилям веднага заговори за други неща, които по наше мнение не заслужават вниманието на читателя.
Вечерта премина в непринуден, съвсем дружелюбен разговор и Хенри съвсем забрави предишните си страхове. Той дори предложи на потомъка и двойник на страшния сър Малис Рейвънсууд, наречен Отмъстителя, да отидат заедно на лов за елени. Уговориха се за следващата сутрин. Нетърпеливите ловци излязоха в зори на ловното поле и се върнаха с убитата плячка. После седнаха на обяд и стопаните започнаха да уговарят Рейвънсууд да остане още един ден. Едгар се съгласи, но си даде дума да не се задържа по-дълго в дома им. При това си спомни, че още не бе видял добрата Алис, старата предана прислужница в дома Рейвънсууд, и изпита желание да зарадва вярната старица, като навести бедната й хижа. Реши да посвети на Алис следващото утро, а Луси предложи да го заведе до къщичката й. И макар към тях да се присъедини и Хенри, поради което разходката им изгуби характера на tete-a-tete79, те всъщност през цялото време оставаха сами: заето с твърде важните си интереси, момчето никак не го беше грижа за сестра му и спътника й. Вниманието му привличаше ту някой гарван, кацнал на близък клон, ту заек, прекосил пред тях пътеката — Хенри веднага хукваше с хрътката след него, — ту изоставаше да поговори с някой горски, ту избързваше напред, за да огледа дупка на борсук.
А разговорът между Едгар и Луси ставаше все по-оживен и доверителен. Луси неволно призна, че разбира колко му е тежко, като гледа родните места така променени при новия им собственик. Състраданието в думите и звучеше така искрено, че за миг Рейвънсууд се почувствува възнаграден за всички нещастия, изпратени му от съдбата. Той говореше на Луси пламенни слова, а Луси слушаше смутена и възрадвана. Тя може би постъпи неблагоразумно, като прие сърдечните му думи, но би било несправедливо да я осъдим строго, защото баща й явно поощряваше Рейвънсууд в тази насока. Все пак девойката побърза да промени разговора и успя без всякакви усилия; Рейвънсууд без друго беше казал вече повече, отколкото би искал, и изпита угризения, като осъзна, че едва не се е обяснил в любов на дъщерята на сър Уилям Аштън.
Скоро наближиха къщурката на старата Алис; тя бе наскоро преустроена и сега изглеждаше по-малко живописна, но навярно много по-удобна. Сляпата както обикновено седеше под плачещата бреза и с тихата радост, присъща на болните и старите, се грееше на есенното слънце. Дочула стъпки, тя извърна глава.
— Познавам стъпките ви, мис Аштън — каза тя. — Но кой е още с вас? Това не е милордът, баща ви.
— Как отгатнахте, Алис? — учуди се Луси. — Как може така точно да познавате хората по стъпките им? Защото земята тук е такава, че стъпките почти не издават шум.
— Слепотата, дете мое, е изострила слуха ми и аз съдя за всичко по едва чутите звуци, които преди изобщо не долавях, както вие сега. Необходимостта е строг, но добър учител и когато изгубиш зрението си, трябва да свикнеш другояче да се ориентираш в света.