— За малко да ми се доядат праскови. — Госпожа Елбман напръска масичката пред Изабел с политура за мебели, а тя миришеше на препарат за импрегниране на обувки. Политурата, не госпожа Елбман. Последната миришеше на Тоска. И то доста остро. Изабел отвори отново очи и издърпа книгата от пъргавия парцал на госпожа Елбман.
— Това да не е пътеводител? — осведоми се госпожа Елбман.
— Не, готварска книга е — рече Изабел и в гласа й отново се прокрадна нотка на копнеж. — Готварска книга за Прованс. „Мястото на контрастите и художниците, родината на слънцето, цветовете и ароматите…“ — Тя прочете част от текста на корицата, но госпожа Елбман не забеляза.
— Колко сте поетична понякога — удиви се тя. — Да не повярва човек, че сте данъчен съветник.
— Помощник-данъчен съветник — поправи я Изабел. — А сега съм само домакиня.
— Само… как можахте да го кажете! — Госпожа Елбман поклати глава и удостои капака на рояла „Стейнуей“ със седмичната му доза политура. При което обърна облия си гръб към Изабел. — Коя ли жена не би искала да бъде на ваше място! А и вие не можете да се наречете домакиня. Вие сте светска дама. От висшето общество.
Поне на госпожа Елбман ужасно й се искаше да е така. Нейната отдавна лелеяна мечта беше да работи като икономка при членове на висшето общество, където, според представите й, постоянно се дават тържествени вечери за знаменити, богати и красиви хора и където, току-виж, някой ден на вратата се появил Удо Юргенс и си взел сандвич направо от ръката на Роза Елбман. Изабел не можеше да не се усмихне. Мечтата на госпожа Елбман се споделяше от Фритьоф, мъжа на Изабел, с изключение на онази част с Удо Юргенс. Фритьоф също се стремеше да си намери място сред богатите и красивите. Относно знаменитостите достатъчно му беше да изготвя данъчните им декларации. Но и без много знаменитости нещата във фирмата му вървяха добре. Той я беше поел от баща си заедно с дебела картотека от клиенти, шестима служители и един шефски кабинет, облицован с дървена ламперия. Оттогава всяка сутрин сядаше в коженото си кресло зад бюрото от орехово дърво и знаеше, че трябва да прави точно това, което беше планирал за него баща му. Е, плановете бяха за след десет или двайсет години, но по-миналата година бащата на Фритьоф най-неочаквано получил инфаркт, докато карал мерцедеса си, и се блъснал в една междинна подпора на мост.
Фритьоф обичаше баща си и, разбира се, беше потресен от ранната му смърт, но не можеше да си затвори очите и за многото предимства, съпътстващи този тъжен факт. Благодарение на солидното наследство, на трийсет и четири години Фритьоф вече беше стигнал там, закъдето други мечтаят цял живот: бизнесът на баща му му гарантираше значителни доходи, къщата му се ползваше с данъчни изгоди, а в банката си имаше солидни спестявания. Фритьоф се гордееше с физическата си красота, с впечатляващо добрия си хендикап и с пълната си с много изискани антикварни и дизайнерски неща къща. Той се гордееше и с жена си Изабел и нейната фигура, на която дизайнерските дрехи стояха възхитително. Изабел имаше безупречни маниери, беше с естествена светлоруса, почти бяла, необикновена коса и дори разбираше малко от сложния бизнес на данъчния съветник.
„Да, мислеше Изабел, за Фритьоф аз съм най-важна след креслата на Филип Щарк.“ Е, и това е нещо.
Госпожа Елбман привърши с полирането на рояла и сега той блестеше като шлифован оникс. Роялът беше една от слабостите на Фритьоф. Той, както и Изабел, не можеше и един „Малък Хенсхен“1 да изсвири на него, но при все това му придаваше огромно значение. Най-вече за да впечатли гостите — Фритьоф не си и правеше труда им да обяснява, че изобщо не може да свири на пиано.
Изабел, на която не й се нравеше този блъф, беше решила да започне да взема уроци по пиано и така да оправдае наличието на тази безбожно скъпа покупка в дома им, но Фритьоф беше против.
— Свиренето на пиано е нещо удивително, в случай че го можеш — каза той. — Но ако не го можеш, е ужасно за слушане.
— Бъркаш го с цигулката — възрази Изабел. — Пък и как ще научиш нещо, ако не се поизмъчиш в началото?