Така че не точно работата й й липсваше, никога не я е вършила с особено удоволствие. Липсваше й спокойствието, което цареше в малкия й офис, прекъсвано само от време на време от позвъняване на телефон или бъбрене с колеги. Помощник-данъчен съветник — за Изабел и до днес си оставаше загадка защо бе избрала тази професия. Може би защото умееше да работи с цифри, а смятането й действаше успокояващо. Но имаше толкова други професии, толкова други примамливи възможности — не биваше да слуша чичо Лудвиг и да започва работа в агенцията по данъчни съвети на неговия приятел. Никой не я беше принуждавал. Това си беше просто…
— … съдба — тъкмо казваше госпожа Елбман. — Безсилни сме срещу съдбата.
Сигурно беше така. Ако тогава не бе отишла в агенцията по данъчни съвети на приятеля на чичо Лудвиг, никога нямаше да постъпи на работа в нейния клон в Хамбург, респективно никога нямаше да се запознае с Фритьоф.
На Изабел никога не й е липсвало въображение, напротив, главата й беше пълна с какви ли не идеи, но пък и никога не е била особено склонна към поемане на риск.
„Освен това детето няма никакво самочувствие“, винаги казваше нейната леля Полет. Леля Полет беше французойка и сестра на майката на Изабел. Тя и съпругът й Лудвиг бяха отгледали Изабел, след като загуби родителите си на двегодишна възраст. Живееха в Кил и Изабел често им ходеше на гости през уикендите. Там тя спеше в старата си детска стая с изглед към отглежданата с любов градина пред къщата, угояваха я с любимите й ястия и си говореше със своите осиновители ту на немски, ту на френски. Макар да беше женен от трийсет години за французойка, чичо Лудвиг все още малко разбираше френски, от което леля Полет максимално се възползваше.
Изабел машинално се усмихна при мисълта за тях двамата.
— През седмицата все сме на диета — каза чичо Лудвиг последния път. — Полет мисли, че съм прекалено дебел.
— И не само l’embonpoint2 ме тревожи — намеси се леля Полет и после веднага мина на френски. — Не знам дали изобщо ще може още нещо да се спаси. Този човек на младини беше толкова хубав, истински немски бог. А погледни го сега: няма и косъм на главата, но затова пък си има в носа. И напоследък толкова силно хърка, че проглушава ушите ти. Но аз пак си го обичам — продължи на немски тя. — Нали, Лудвиг, ние сме една щастлива двойка стари съпрузи.
Чичо Лудвиг кимна и у Изабел се надигна някакво особено чувство, едва ли не завист. За първи път се опита да си представи какво ще е да остарее заедно с Фритьоф. Представата я изплаши. Как би се справил един маниак на тема съвършенство, какъвто беше мъжът й, с бръчките, сивите кичури, тлъстинките или направо с някой физически недъг? Изабел подозираше, че накрая собствените му бръчки ще го притесняват по-малко от нейните.
Засега тревогите му бяха свързани с това, че Изабел още не е бременна. Предишната вечер се бяха скарали по този повод.
— Може би трябва да помислим за изкуствено оплождане — каза той, а Изабел усети студени тръпки по гърба си.
— Аз спрях хапчетата едва преди осем месеца, трябва малко повече време…
— Но ако нещо не е наред, ще загубим ценно време в чакане — добави замислено Фритьоф. — Трябва да се прегледаме.
— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?
— Хелга, жената на Хасберг, забременяла веднага след спирането на хапчетата, а Йенс казва, че е достатъчно само да погледне Сабине, и поредното дете вече е на път!
Изабел вдигна вежди и устните й трепнаха в иронична усмивка.
— Може би и ти трябва поне веднъж да ме погледнеш, Фритьоф.
— Много смешно. За всеки случай утре ще се допитам до специалист.
— Ставаш смешен.
— Искам да го чуя от специалист.
— Можеш и сам да отидеш. — При тези думи Изабел силно повиши тон. Обикновено мразеше да крещи, но Фритьоф сякаш винаги оставаше глух по този въпрос. — За нищо на света не бих се захванала да меря температури и да спя с теб по календар. Хормони пък изобщо няма да гълтам, нито ще правя пункция на яйчниците си. Ако не се получи иначе, значи няма да се получи.
— Проблемът е у теб, Изабел — кресна в отговор Фритьоф. Когато тя повишеше тон, неговият глас ставаше направо страшен. — Ти си така ужасно фаталистично настроена, че нищо не можеш или не искаш да направиш от живота си. С всичко се примиряваш. Ако не бях аз, още щеше да носиш дрипи, да си седиш в двустайното апартаментче и да се блъскаш за две хиляди чисто, заедно с извънредните, при „Хайнрих и партньори“.