— Говорим за лятото преди… — не довърши той.
— Да. Той живееше в един от служебните апартаменти на корпорацията, за която работеше, на Парк авеню. След като убиха мама, не можа да го преживее. Напусна работа, пренесе се в предградията и отвори собствен бизнес за недвижими имоти.
— Нямам търпение да се срещнем. Много е важно за мен.
— Как така?
— Не знам… нали ще ставаме роднини.
Тя най-сетне погледна към него.
— Успокой малко топката. Отиваме само за да му кажа за новините по случая, а не за да… и аз не знам какво.
— „Бащата на булката“?
— Не продължавай.
— Част четвърта. Даян Кийтън праща Стийв Мартин да си направи клизма точно преди сватбата. Всичко може да се случи — и се случва.
— Мога да те изхвърля още тук. Ще се върнеш пеша.
— Ей — каза той. — Искаше клоун, получаваш клоун.
Двадесет минути по-късно спряха пред портите на заграден жилищен комплекс на около километър от шосе „Хъчинсън“. Ники въведе някакви числа и зачака, заглаждайки косата си с две ръце. Малката тонколона на стената на кабинката избръмча, вратата се отвори, а в далечината тресна гръм.
— Бушувай до пресита, грозна буря, плюй дъжд, оригвай вятър, бълвай плам!14 — обади се Руук.
— Руук, ти сериозно ли? Ще те запознавам с баща си, а ти ми цитираш „Крал Лир“?
— Да ти кажа — отвърна той, — не се сещам за нищо по-досадно от начетено ченге.
Според Руук Джефри Хийт, който ги чакаше до отворената си входна врата, почти не приличаше на човека, когото бе видял ма семейните снимки. На тях се виждаше един по-здрав, як мъж, който сам контролираше живота и блестящото си бъдеще. От тогава действително бяха минали много години, но на шейсет и една не времето бе изтощило бащата на Ники, а животът. Плесниците на скръбта бяха превърнали добродушното весело лице в резервирана маска, която завинаги бе отрекла доверието и перманентно се въсеше, готова за следващия удар. Когато той посегна да стисне ръката на Руук, усмивката му можеше да мине най-много за опит. Не беше фалшива, просто не успяваше да изрази нищо, което да наподобява удоволствие. Целта му беше просто да постъпи както е редно, доколкото му е възможно, също както когато прегърна дъщеря си.
Обстановката, в която живееше наблягаше на бежовото беше не просто чиста, но подредена по мъжки. Всички мебели бяха от началото на новия век, включително огромният телевизор — предвидимото удоволствие на мъж, станал отново ерген на стари години. Попита ги дали искат да пият нещо и Руук се изненада от откритието, че Ники е гост в тази къща, също като него. Двамата отказаха и баща й седна на кожения диван, настанявайки се в своя команден център, заобиколен от холни масички, на които лежаха телефонът му, дистанционните управления, фенерче, вестници, преносим скенер и купчинка книги на Томас Фрийдман и Уейн Дайър.
— За обяд ли се прибра, татко?
— Не съм излизал. Каквото и да си чула за пазара на недвижими имоти, имай предвид, че е още по-зле. Вчера се наложи да уволня един от агентите си. — Той се наведе, за да вдигне чорапите си. Единият беше черен, а другият — тъмносин.
Ако баща й беше обиден, че се е наложило да научи за новите разкрития за убийството на бившата му съпруга от жълтия вестник до лакътя му, той с нищо не го показа. Вместо това внимателно се заслуша в разказа на Ники за подробностите около случая. Прояви емоция само когато тя спомена обяда им с бившия главен следовател, Картър Деймън.
— Задник — заяви той. — При това безполезен. И пясък на плажа не би открил.
— Искам да те питам нещо, татко. Всички казват, че мама и тази Никол Бернарден са били близки приятели, но аз изобщо не бях чувала за нея. — Изражението му не се промени, така че тя каза: — Малко е странно, не мислиш ли?
— Ами, не. Никога не съм я харесвал и майка ти го знаеше. Да кажем, че й оказваше лошо влияние и толкова. След като се преместихме в Щатите през седемдесет и осма, около година преди да се родиш, Никол Бернарден изчезна от живота ни. И слава богу.
Ники му разказа за посещението в Консерваторията и описа записа на рецитала на Синтия.
— Знаех, че мама е добра, но никога не я бях виждала такава, татко.
— Похаби си таланта. През цялото време, докато бяхме в Европа, й го натяквах.
— Значи сте се знаели отдавна — намеси се Руук. — Кога се запознахте?
— През 1974. На филмовия фестивал в Кан.
— Във филмовата индустрия ли сте работили? Ники не ми го е споменавала.
— Не, след като завърших, една голяма инвеститорска група ме нае да ги представлявам в Европа. Работата ми беше да намирам малки хотели, които да превърнат в елитни бутици, по модела на „Реле и Шато“. Работа-мечта, казвам ви. Едва бях прехвърлил двадесетте, имах се за велик и постоянно обикалях из Италия, Франция, Швейцария, Западна Германия — тогава така й викаха — на служебни разноски. Сигурен ли сте, че не искате минерална вода? Може би една бира? — с надежда попита той.