Владислав Крапивин
Летец за Особени Поръчения
Първа глава
Напролет родителите на Альошка получиха нова квартира. Хубава, на петия етаж. От прозореца се виждаха всички високи блокове на квартала, а зад тях — старите къщички в края на улицата. А пък улицата се казваше „Планерна“.
Преди тук е имало спортно летище. През лятото то обраствало с живовляк, полска детелина и много други треви, чиито имена не знае никой. В края на летището, в гъстия пелин, стоял малък камион с моторна лебедка. Лебедката навивала върху макарата си тънко въже и изстрелвала в небето разноцветните планери — така както момчетата пускат хвърчила.
Альошка научи всичко това от момчетата, които преди бяха живели тук, в старите къщи. А Валерка Яковлев разказа нещо съвсем невероятно: как веднъж на летището уж кацнал истински самолет. Било малко, двуместно самолетче с оранжеви криле, сребристо тяло и червени цифри, написани на борда му. Навярно моторът не бил наред и самолетът трябвало да се приземи, а летецът не знаел къде е най-удобно за кацане. Кръжал и кръжал над летището. Тогава Валерка изтичал на полосата, хвърлил се в тревата и разперил ръце като буквата „Т“. Буквата „Т“ е знак за приземяване. Валерка посочил на самолета как да се приземи срещу вятъра. Самолетът кацнал, летецът се поровил в мотора, после казал: — Искаш ли да те повозя?
Валерка, разбира се, казал, че иска, летецът го настанил в задното кресло и направил три кръга над летището.
Никой не вярваше на Валерка, дори и онези момчета, които живееха тук отдавна. Но Альошка му вярваше. На него му харесваше да вярва на всичко, което е хубаво и интересно.
Често след това той си спомняше тази история и изпитваше мъничко завист. А веднъж дори му се присъни нещо подобно. Не съвсем същото, но и там имаше летище и самолет. Над полето бе надвиснала топла нощ с едри звезди, а над хоризонта светлееше ивицата на залеза. Там стоеше малък самолет. Альошка тичаше към него, тичаше през висока до кръста трева и страшно се боеше, че самолетът ще отлети без него. След този сън Альошка съчини такова стихотворение:
Това стихотворение беше сериозно и Альошка си го записа в дебелата тетрадка. В нея той записваше всичките си стихове, които се получаваха сериозни. Например за кучето — как то се изгубило и не можело да намери своя стопанин; за момчето, което насила го учели да свири на цигулка, а то мечтаело да стане пътешественик. И други подобни.
Той не показваше на никого своята тетрадка. Срамуваше се и изобщо тя си беше негова тайна. Още повече че на последните страници бяха написани такива редове:
Естествено няма да ти се иска да покажеш такова стихотворение на когото и да било. Но Альошка не криеше, че умее да пише стихове. Няколко забавни редове за стенвестника или броилка за игра на криеница — това винаги!
А веднъж написа стихотворение за един принц — онзи от приказката за Пепеляшка. Заради това стихотворение Альошка се скара с Олимпиада Викторовна, а с този именно случай започна цялата история със Зеления билет, Летеца и още много други неща, все невероятни.
Олимпиада Викторовна ръководеше детския драмсъстав. Занимаваха се в „червения кът“ на домсъвета. Олимпиада Викторовна беше пенсионерка, работила дълги години в театъра като отговорник по костюмите. Можела да стане актриса, но й попречил един недостатък: през целия си живот не беше се научила да изговаря „р“. Вместо „р“-то излизаше нещо средно между „в“ и „у“. Например ето как тя разговаряше с водопроводчика чичо Юра:
— Безобуазие! Кога ще попуавят уадиатовите? В помещението на клуба не може да се уаботи!
Чичо Юра, който обикновено не беше от страхливите, дори нахален, при такива думи се свиваше целият и мънкаше:
— Ще ги оправим. Веднага ще доложа на домоуправителя. Още сега.
А Олимпиада Викторовна — висока, пряма и сурова — продължаваше:
— Аз не мога да възпитавам у децата любов към пвеквасното, когато в помещението има влага! Ще пвовалим пвемиевата, и то по ваша вина!